Любомир Николов: По стената

Обърна се, очаквайки отново да види говорещия прозрачен овал, и изтръпна от изненада и радост. След него тичаха хора! Петима на брой, облечени в оперативни костюми, и окраската на костюмите беше отрегулирана на ярко оранжево, за да се забелязва отдалече. Но сега нямаше нужда от това. Деляха ги не повече от петдесет метра и Борис отлично разпознаваше всеки от тях — дребния Окаяма, пшеничнорусия капитан Сергиенко, мършавия Рон Дейвидсън, за който на шега казваха, че има само профил, огромния широкоплещест Густавсон и веселяка Жак Пинсон, с който бяха изиграли толкова партии шах.

Те спряха едновременно — чакаха го да се върне назад. И тласкан от избухналата в гърдите му радост, Борис се втурна към тях, без да избира пътя. В главата му пулсираше само една мисъл — край, край, край на страха и напрежението, край на неизвестността! Другарите бяха тук, те щяха да му разкажат какво се е случило, как е изгубил паметта си и защо се е озовал сам в короната на фантастичното дърво. Те щяха да му помогнат, да го свалят долу, да го отведат зад дебелите стени на звездолета…

Нещо се заплете в босите му крака, препъна го и той полетя настрани. Тялото му се преметна един, два, три пъти. Опората изчезваше, той падаше по стръмния склон и отдолу вече нямаше нищо освен пропаст. Ръцете му безпомощно браздяха рядката трева. Неочаквано напипа жилавото стъбло на храст, израсъл отстрани на клона, и с все сила се вкопчи в него. Очите му инстинктивно се насочиха нагоре, откъдето трябваше да дойде спасението.

Видението трая само секунда или две, но му се стори, че всичко става безкрайно бавно. Петимата се бяха хвърлили напред в еднакъв нечовешки, невъобразимо мощен скок. Те летяха като изстреляни от катапулт — и Сергиенко, и Густафсон, и Окаяма, и Дейвидсън… и на два метра пред тях — Жак, усмихнатият приятел Жак.

В тези дълги части от секундата, шибнато от напрежението на смъртната опасност, съзнанието на Борис работеше на пределни обороти, без да изпуска и най-малката подробност. То безпогрешно хвана мига, когато оранжевият костюм на приятеля Жак се пропука на гърдите и отвътре започна да се измъква тялото — все още човешко, но вече леко променено. А след още секунда чудовищната метаморфоза бе завършена. Ръцете на Жак се издължиха, превърнаха се в тънки, костеливи крайници с двойно по-дълги пръсти, а от гърдите на топчестото тяло израснаха още две — по-къси, но широко разперени, готови да хванат жертвата. Разкъсаният костюм се развяваше във въздуха, закачен за кривите, дебели крака, завършващи с грубо подобие на птичи лапи. И най-страшното беше лицето — все така усмихнатото, непроменено лице на втория пилот Жак Пинсон, прикачено върху отвратителната паякообразна фигура.

Всемогъщият прастар страх от падането бе накарал Борис да направи онова, което са правили преди стотици хиляди години косматите прадеди на човека — да търси опора на всяка цена, да се закачи с нокти и зъби над смъртоносната пропаст. Но сега някъде дълбоко в подсъзнанието му се плисна вълната на също тъй древна боязън и мисълта нямаше нито сили, нито време да я преодолее. От кладенеца на родовата памет преля навън ужасът пред онова, безименното, което се спотайва в дългата нощ пред входа на пещерата, пред което безсилните първобитни хора се свиват на топка край огъня, до скимтящите кучета. Върколак, звяр, който се превръща в човек, човек, който се превръща в звяр…

Пръстите му се разтвориха.

Едва ли разумът би успял да го спаси. Борис не се и опита да мисли. Командваше го само една сила — пълният автоматизъм на тялото, придобит в безброй часове жестоки тренировки. Всъщност в главата му нямаше нищо освен някакво смътно удивление пред собствената сръчност. Първото движение на тялото го обърна надолу и той видя под себе си дълго езеро, разляло се по повърхността на по-долния клон. Още едно извъртане — пред погледа му се мярна звярът, увиснал и с шестте си крайника върху отвесната кора. Сините човешки очи безизразно се вглеждаха подир падащата плячка.

Едва по-късно Борис щеше да разбере, че го е спасило невероятно стечение на обстоятелствата. При нормално разстояние между клоните дори водата не би успяла да смекчи достатъчно падането. Но тук те бяха съвсем близо — деляха ги не повече от тридесет метра. Борис се извъртя по котешки — с крайчеца на окото си забеляза нещо оранжево, летящо подир него, ала вече нямаше време да го разгледа — изпъна тяло и се заби отвесно в гладката повърхност на езерото.