Любомир Николов: По стената

Той порови из джобовете, намери активатора и опита да закърпи костюма, но работата не вървеше. Пухът го обкръжаваше от всички страни, пъхаше се между пръстите му, проникваше по разкъсаните места. След няколко неуспешни опита Борис се отказа. Трябваше да излезе на открито, тогава щеше да се справи за две-три минути. Но засега предпочиташе да остане в прикритието на пухения храст. Чудовищата навярно продължаваха да го търсят и колкото по-рядко се показваше навън, толкова по-добре.

Изтегна се удобно и започна да проверява съдържанието на джобовете. Най-после му бе провървяло. Оперативният костюм съдържаше пълен комплект от снаряжението, което всеки космонавт трябваше да знае наизуст:

— ляв нагръден джоб — санитарен пакет с превързочни материали и комплект антивирусни, антибактериални и антимикотични средства, фолио за подводно дишане;

— десен нагръден джоб — миниатюрна, но достатъчно мощна радиостанция със захранване, предвидено за 280 часа непрекъсната работа;

— ляв раменен джоб — сгъваема дестилираща чаша, комплект универсални филтри и малък дезинфекционен пакет;

— десен раменен джоб — тридневен запас от кондензирана хранителна маса;

— колан — отляво калъф с универсален нож, отдясно кобур с тридесетзаряден бластер; в масивната тока — барабан със сто метра карбинова нишка, издържаща натоварване до 700 килограма;

— ляв бедрен джоб — сгъваема дуропластова котва, активатор за самозарастващия материал;

— десен бедрен джоб — фенерче, четири сигнални ракети, дозиметър.

Ръкавиците и обувките също бяха от специален материал, който под влиянието на слаби електрически импулси можеше да променя дебелината, твърдостта и размерите си. Прикрепеният на глезена регулатор на подметките имаше седемнадесет степени — от „котки“ за заледена повърхност до широки „тенисни ракети“ за придвижване по блата и рохкав сняг. Липсваше само шлемът с очилата за нощно виждане, но това не беше чак толкова сериозно.

Борис извади радиостанцията и я включи на корабната вълна. Мигновено се раздаде тих, тревожен глас:

— … да ви търсим. Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ. Ако ни чувате, обадете се или подайте сигнал. Ние продължаваме да ви търсим… Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ. Ако ни чувате, обадете се…

Той стисна зъби и изтегли насочената антена на пеленгатора. Завъртя радиостанцията на всички страни и след малко разбра откъде идва предаването. Антената сочеше почти право нагоре.

Натисна бутона и монотонният глас на капитан Сергиенко замлъкна. Така… Поне едно беше ясно — чудовищата умееха не само да копират човешкия облик, но и да използват човешката техника. Борис повдигна костюма и се вгледа в металния нагръден знак. На бял фон се синееха двете земни полукълба, под тях имаше надпис: „Звездолет «Галилей». Космонавт-изследовател Жак Пинсон.“ По гърба му пробягаха тръпки. Досега не бе мислил какво означава попадането на този костюм в ръцете на чудовищата. Жак… Рон Дейвидсън… капитан Сергиенко… Густавсон… Окаяма… А може би и други? Какво бе станало с тях?

Прибра радиостанцията, отвори кобура и внимателно провери зарядите на бластера. Всичко изглеждаше наред. Борис помисли малко, извади три от енергийните капсули и ги сложи в нагръдния джоб при санитарния пакет. Каквото и да става, нямаше да им се даде жив за втори път. Достатъчно бе да дръпне предпазителя и капсулата щеше да го унищожи заедно с нападателите.

Полежа още малко, но усещаше как го изпълва все по-силно нетърпение. Оперативният костюм бе променил всичко. От безпомощен беглец се превръщаше в космонавт. Знаеше, че положението му е почти безнадеждно, но сега можеше да се бори. И ако все още имаше живи хора на борда на „Галилей“, рано или късно щеше да се добере до тях. А ако бяха пленени… е, тогава щеше да ги освободи или да загине. Все едно, сам не би могъл да управлява огромния звездолет.

Накрая Борис не издържа. Изпълзя от пухения храст и се промъкна напред в гъсталака, под някакви огромни листа, напомнящи земните репеи. Сръчно съедини разкъсаните краища на костюма и прекара по тях активатора. После бързо се облече и изведнъж се почувства силен, почти непобедим. Беше готов да действа и нетърпението се разливаше в леки тръпки по ръцете и краката му. Но не биваше да бърза. Той седна и се помъчи спокойно да обмисли предстоящите си действия.

Нещо докосна бедрото му. Той трепна, протегна ръка към кобура, после се разсмя. Дребно топчесто животинче с кафява козина се мъчеше да се изкатери по костюма. Борис небрежно го бутна настрани. То обидено изцвърча и отново се върна към него. Заинтригуван, човекът го остави на мира. Зверчето се изкачи на десетина сантиметра, не успя да се удържи, пак се плъзна надолу, но не изостави опитите, докато най-сетне достигна празния коремен джоб и удовлетворено се пъхна в него.