Любомир Николов - По стената

Борис посегна да го извади оттам, сетне сви рамене и отпусна ръка. Поне щеше да си има спътник в това опасно спускане. Докторите от „Галилей“ едва ли биха се зарадвали на решението му — препоръчваше се извънредна предпазливост при общуването с местните форми на живот, — но в сегашното положение можеше да си позволи да пренебрегне инструкциите. Не вярваше животинчето да е преносител на някоя заразна болест. Изглеждаше чисто. Пък и вече достатъчно бе нарушил санитарните норми.

Той обърна гръб на реката и като се прикриваше между храстите, тръгна напред.

Този клон бе по-голям от горния, но също като него напомняше грижливо поддържан парк. Тук-там проблясваха странните кръгли езерца. Високата трева меко шумолеше край краката на човека. В сянката на дърветата растяха големи бели цветя, разпръскващи тежък сладникав аромат. Наклонът бавно се увеличаваше. Растителността оредя и далече вляво Борис зърна титаничния масив на дънера. Някъде там реката се изсипваше надолу и чезнеше сред зеленото море на дърветата. Над пенестата струя сияеше дъга.

Като отрегулира обувките на положение „котки“, Борис продължи по наклона. Малко по-нататък се наложи да си помага и с ръце. Размърда пръсти и от ръкавиците послушно изпълзяха стоманени нокти. Вкопчвайки се в меката почва, той пропълзя още надолу. Погледна към бездната. Всичко беше наред — под този клон имаше още един.

Прибра ноктите на лявата ръка, извади от джоба котвата и ловко я прикрепи към карабиновата нишка. Заби острието в почвата и дръпна. Котвата поддаде. Тогава Борис изпълзя по-нагоре. Корените на едно младо дръвче му осигуриха здрава опора. Закачи котвата сред тях, смени настройката на ръкавиците и нагласи барабана за размотаване с половин метър в секунда.

Бавно отстъпи назад. Нишката го дръпна, после барабанът в токата се завъртя с нужната скорост. Още крачка, две… Опората под краката му изчезна и той увисна във въздуха, като се придържаше с ръце за почти невидимата нишка, която без ръкавиците би разрязала дланите му до костта. Комбинезонът се изпъна, стегна се около бедрата му. Отгоре клонът плавно се отдалечаваше. Борис отново усети тръпнещото чувство на страхопочитание пред размерите на Дървото. Не можеше да сравни тая напукана сиво-кафява грамада с нищо освен с астероид, увиснал сред черния безкрай на Космоса. Но докато мъртвите скални парчета изглеждаха нищожни в своята безжизненост, Дървото, напротив, носеше на плещите си живота и от това ставаше още по-могъщо.

Спускаше се от клон на клон като микроскопично паяче. Гората отдолу идваше все по-близо, короните на дърветата се разделиха и го погълнаха. След половин минута краката му усетиха твърда опора. Той отпусна барабана и трикратно натисна бутона на токата. По нишката пробяга сигнал и високо горе зъбците на котвата се прибраха в гнездата си. Борис се отдръпна и зачака. След малко котвата профуча през листата и тупна долу. Той нави нишката и се запъти към ръба на клона. Ако всичко вървеше добре, спускането можеше да стане сравнително бързо.

Надеждите му се оказаха прибързани. Този път от по-долния клон го деляха около сто и петдесет метра.

Борис въздъхна, изкачи се обратно по наклона и тръгна към дънера. Навярно имаше и по-близки клони, но те вървяха в друга посока. Нямаше друг изход, освен да се спусне по стъблото на Дървото.

За миг в душата му налетя чувството за самота и за да го прогони, той докосна с ръка джоба на корема си. Зверчето леко се размърда под пръстите му.

А Рим-Тим-Тука в просъница помисли, че нещата се уреждат чудесно. Колко умно беше измислил всичко! Големият досадник явно бродеше насам-натам и рано или късно щеше да мине през неговата територия. Оставаше да чака…

Дърветата се сгъстяваха. Клонът се издигна нагоре и изведнъж отсреща се появи колосалната стена на дънера. Борис се приближи плътно до нея, заби котвата и започна да се спуска, като се отблъскваше с крака от грапавата кора.

Вече няколко минути се спускаше, когато кракът му изведнъж изгуби опора и хлътна някъде навътре. Борис се вкопчи с нокти в стъблото и погледна надолу. Висеше над отвора на голяма хралупа. Предпазливо пропълзя по кората и се вмъкна вътре. Тук можеше да си почине, преди да продължи слизането. Той откачи котвата, изчака я да прелети край отвора и я издърпа.

Подът и стените бяха от гладко, сякаш полирано дърво. Навътре хралупата се разширяваше. Вместо очаквания мрак я изпълваше бледо сияние, долитащо отдалече. Борис се поколеба. Усещаше, че тази светлина крие заплаха, ала любопитството му надделя и той бавно тръгна навътре. Острите зъбци на подметките му се забиваха в мекото дърво. Сиянието приближаваше и след малко той видя какво го излъчва — целият таван на тунела бе обвит от светещите стъбла на някакво странно пълзящо растение. Подът стана по-мек, като че застлан с плътен килим. Борис се наведе и огледа покритието. Не беше килим — напомняше по-скоро нещо средно между трева и животинска козина.