Любомир Николов - По стената

Цял изтръпнал от лошо предчувствие, той продължи в тунела. Живата мрежа по тавана светеше все по-ярко. Някъде напред в стените проблясваха сребристи овални петна. Това напомняше… Врати? Да, врати! Прикриваха ги завеси от тънки трептящи нишки. Къде бе виждал подобно нещо?

Още преди да осъзнае спомена, той вече тичаше назад, към светлия отвор. Заби котвата в пода край изхода, завъртя регулатора на два метра в секунда и бързо се плъзна край кората на дънера. Сега знаеше къде е попаднал. В тези хралупи живееха чудовищата!

Огромното стъбло изведнъж се бе превърнало в гнездо, изпълнено със смъртоносна заплаха. Досега не бе обръщал внимание на безбройните хралупи осеяли грапавата кора. Те изглеждаха толкова безобидни — без стълби и перила, отворени направо към пустотата. От човешка гледна точка нямаше нищо по-непригодно за вход в жилище. Но само от човешка гледна точка… Нима се нуждае от изкуствени приспособления, от стълби и асансьори едно същество, което за минута може да се превърне в птица?

Град, помисли Борис. Грамаден жив град — и аз пълзя като мравка по стените му, където всеки може да ме види.

Краката му опряха в неравната повърхност на следващия клон. Той откачи котвата, нави карабиновата нишка и потъна в прикритието на гората. Знаеше, че вече не ще има смелостта да се приближи към дънера.

Сенките наоколо се сгъстяваха. Вечерта настъпи бързо, почти изведнъж. В полумрака светеха само плодовете на кристалните храсти — онези, които показваха деня. Борис извади фенерчето, ала тесният жълтеникав лъч почти не му помагаше да избира пътя. Нямаше смисъл да броди слепешката из непознатата гора — рискуваше да се повтори днешното падане. С тази разлика, че едва ли щеше да му провърви за втори път.

Спря в края на широка поляна. Вече бе достатъчно далече от стъблото и можеше да пренощува тук, между дърветата. Запита се дали е успял да избяга от преследвачите, но така или иначе нищо не можеше да се промени. Безсмислено би било да се лишава от сън — утре го чакаше тежък ден.

Внезапно усети, че трябва да запали огън. Не заради студа. Макар че ставаше хладно, костюмът поддържаше температурата на тялото му, а при нужда можеше да включи и отоплителната система. Не и заради заплахите на нощта. Огънят по-скоро би привлякъл чудовищата. И въпреки това беше съгласен да поеме риска, само и само да прогони нощната самота с ярките пламъци.

Няколко минути по-късно той седеше край буйния огън и дъвчеше блокче концентрат. Зверчето в джоба му се събуди, подаде муцунка, благосклонно прие част от вечерята му и отново изчезна.

Вятърът зашумя в короните на дърветата. Наблизо из тревата пробягваха дребни животинки, понякога спираха и пламъците проблясваха в лъскавите им очи.

Чужд свят, помисли Борис. Заплашителен, странен… и в същото време толкова подобен на Земята. Еднаква атмосфера, почти еднакви гори, обикновена трева…

Но чуждото беше навсякъде, то не му позволяваше да забрави къде се намира. В тъмнината светеха дневните плодове на кристалните храсти. Без да става, той протегна ръка към най-близкия. Тежката топка се отдели от клона с тих звън. В дълбочината на кристала сияеше слънчев ден, полюшваха се зелени треви, искреше водата на близкото кръгло езерце. Две неясни фигури притичаха в сянката на дърветата, приближиха се…

Борис изохка и притисна лице към кристала. Фигурите идваха все по-близко — бели, стройни, красиви фигури на момиче и момче, хванати за ръка. Те минаха край храста и изчезнаха. Борис трескаво завъртя кристала, зърна ги, изгуби ги, отново ги откри. Сега ги виждаше в гръб. Момичето и момчето продължаваха да тичат, но нещо ставаше с голите им плещи. Кожата се издуваше, удължаваше се, покриваше се с израстъци. Неволно задържал дъх, той видя как израстъците за броени секунди се превръщат в криле — отначало малки, после все по-дълги, докато се провлачиха по земята. Ето, двамата стигнаха до края на клона, хванати за ръце се хвърлиха напред и полетяха като огромни бели птици.

Повече не ги видя. Напразно въртеше кристалния плод — навсякъде бе само пустата слънчева поляна. Момичето и момчето бяха изчезнали в небето.

Ами ако това е Земята, запита се той. Ако не помня нищо за полета, ако сме се върнали след четири или пет века и за това време човешката цивилизация е избягала далеч напред — чужда, страшна и непонятна за нас, изгубените варвари…

Ала луната, която изгря над тъмните корони на дърветата, говореше друго. Това не бе познатата земна Луна — мека и жълтеникава, изпъстрена със сивите очертания на морета и кратери. Високо горе, сред звездите висеше ослепително ярко бледосинкаво кълбо — малка планета със свои океани, с атмосфера, с белите воали и вихри на облаците. Дали сме кацали на нея, запита се Борис. Или може би направо сме се спуснали тук, за да срещнем страшните обитатели на тези невъобразими дървета.