Любомир Николов: По стената

Рим-Тим-Тука бе направил избора си.

Животинчето спря край купчинката и настойчиво зацвърча, сочейки ту човека, ту плодовете.

— Благодаря, приятелю — кимна Борис.

Взе един плод и го захапа предпазливо. Навярно заради цвета очакваше да е кисел, но под тънката жилава ципа имаше сипкава гладка маса с вкус на пъпеш. Животинчето го огледа с черните си очички, доволно кимна и на свой ред се зае със закуската.

Когато привърши, Борис стана и се запъти към близкия кръгъл извор. В сянката на надвисналия храст водата се превръщаше в огледало и той отново видя лицето си. Вчерашният напрегнат ден, изглежда, му се бе отразил добре. Макар и брадясало, лицето му имаше съвсем човешки вид, дори белегът като че бе намалял.

Напи се, наплиска лицето си със студена вода и се обърна. Зверчето миеше муцунката си с лапки. Борис се усмихна, наведе се да огледа още веднъж лицето си и замръзна.

На мекия пясък край малкото езерце тъмнееше дълбок отпечатък от лъвска лапа.

Той притисна очите си с пръсти, после отново се вгледа в следата. Сън и действителност се смесваха в съзнанието му. Истина ли беше нощната среща? Или просто бе усетил приближаването на хищника в мрака и дремещият разум го бе изтълкувал посвоему? Не знаеше и като че нямаше сили да мисли за това. Тласкан от смътната, неоформена тревога, Борис се върна към пепелта от снощния огън, прибра животинчето в джоба си и тръгна към края на клона.

Короната на Дървото се губеше сред валмата утринна мъгла. Надолу не се виждаше нищо освен неясна сива пелена. Борис обърна гръб на дънера и закрачи напред. Трябваше да открие по-долен клон.

Откри го едва след половин час. Тук клонът, на който се намираше, бе изтънял — имаше диаметър само три-четири метра. Едно от разклоненията му отиваше наляво и надвисваше над някакъв тъмен масив сред мъглата. Борис продължи нататък, разперил ръце, за да запази равновесие. Долу наистина имаше клон, но не точно под него, а настрани.

Знаеше, че поема риск. Никакви ръкавици нямаше да му помогнат да се изкатери обратно по карбиновата нишка, ако не успееше да стигне до целта. Но вече бе изгубил твърде много време, за да се връща. Като си помагаше с ръце, той продължи напред, докато клонът започна да се огъва под тежестта му. Нагласи барабана на размотаване с тридесет сантиметра в секунда — предпочиташе да се спуска съвсем бавно. Заби котвата в жилавата кора, опита дали държи здраво, после увисна на ръце и се отпусна.

Обхващаше го странно чувство на нереалност. Нишката почти не се забелязваше и той като че висеше без опора над мъгливо море, откъснат от света. Неясните очертания на съседния клон едва забележимо пълзяха нагоре. Зверчето се показа от джоба, огледа негостоприемния свят, потръпна и отново се скри.

Една минута по-късно Борис натисна бутона на токата и спускането спря. Като се придържаше с ръце за нишката, той размаха крака и отначало бавно, после във все по-широка дъга се залюля над мъгливата бездна. Клонът отсреща се очерта съвсем ясно — крив и тънък сух израстък, който постепенно се разширяваше. Ето, вече бе досами него. Отново се отдалечи… Борис изчака следващото приближаване, изкара ноктите на ръкавиците и изведнъж се хвърли напред. Клонът изпращя под тежестта му и бавно се пречупи, но човекът бе успял да отскочи още един метър напред.

Висеше, забил нокти в сухото дърво, преметнал десния си крак през клона, и виждаше как долу отчупеното парче изчезваше в мъглата, разперило вейки, сякаш за да потърси опора. Равновесието му бе несигурно. Нишката го дърпаше настрани. Залепнал за гладката, излъскана от ветровете опора, той предпазливо прибра ноктите на лявата ръкавица, отпусна ръка и освободи барабана. После бързо пропълзя напред. Клонът се разшири, сля се с друг, по-дебел. Вече беше в безопасност. И едва сега някъде далече долу се раздаде приглушеният трясък на строшено дърво.

Седя неподвижно, докато се отпуснаха мускулите му, разтърсвани от нервни тръпки. После освободи котвата, изтегли я и предпазливо продължи напред, към главния клон.

Малко по малко мъглата се разсейваше. Очертанията на Дървото изплуваха високо горе като сводове на титаничен храм — най-големия храм на живота в цялата Вселена. Храм, изпълнен със загадки, с красота и непонятна жестокост. Борис спря, обърна лице нагоре и за пръв път истински осъзна величието на това колосално растение. Грандиозно и безразлично, то го обграждаше отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани, изпълваше небето, засенчваше земята в радиус от много километри, впиваше мощни корени в гранита.