Любомир Николов - По стената

Това бе прекалено много. Той откъсна очи от короната и побягна през ниските храсти. Напред, по-далече от откритото пространство, към гъсталака от обикновени дървета, където отново щеше да се почувства в безопасност.

И в този миг го пресрещна сфинксът.

Мощното тяло с разперени бели криле изскочи измежду зеленината на по-горния клон и полетя в стръмно, неудържимо пике срещу тичащия човек. В мислите на Борис се мярна сцена от някакъв забравен документален филм — орел се спуска над вцепенен, притиснат към земята заек. Не бе усетил кога е спрял. Тялото му бе като вкаменено. Впил поглед в четирите протегнати напред лапи с разперени нокти, той стоеше неподвижно и усещаше само мъчително бавния ход на секундите.

После времето изведнъж избухна и сфинксът бе съвсем близо, но ръката на човека летеше още по-бързо, отметна капака на кобура, стисна заоблената дръжка на бластера и го измъкна навън. Оставаше само секунда. Ноктите се разпериха още повече. Пръстът легна на спусъка. Дулото се надигна.

Отново го спаси автоматизмът, превърнат от безконечните тренировки в негово второ аз. Цялото му внимание бе погълнато от лицето на сфинкса — невероятно красиво бяло лице с тънки извити вежди, бадемовидни черни очи и насмешливо изкривени изпъкнали устни. Но тялото му реагира с безпогрешен изстрел от бедро. Ослепителен огнен лъч излетя от дулото на бластера. Гореща вълна блъсна лицето на Борис и през притворените си клепки той зърна как едното крило на сфинкса се сгърчи и почерня. Въздухът се изпълни с остър дъх на озон и мирис на изгорели пера. Хищницата прелетя над човека, отмина ръба на клона и се изгуби нейде надолу.

Дълго стоя неподвижно, стиснал бластера в отпуснатата си ръка, и гледа натам, където бе изчезнал сфинксът. Кой знае защо си припомни, че древногръцката дума „сфинга“ е от женски род. За момент се замисли как е по-правилно да нарича преследвача си — „той“ или „тя“, и едва не се разсмя. Само това му липсваше в сегашното безнадеждно положение — да се занимава с граматически проблеми. Той или тя… Все едно, опиташе ли се отново да го нападне, щеше да срещне огъня на бластера.

Обърна се и тръгна към гората.

Този ден успя да се спусне само още три клона надолу. Времето беше мрачно, ниските сиви облаци постепенно се сляха в плътен похлупак. Запръска дъжд. Горите наоколо ставаха все по-мрачни — беше се отклонил към северната страна на Дървото, където преобладаваха високите иглолистни дървета. Малко след пладне пороят се засили дотолкова, че не можеше да различи нищо през гъстата завеса от водни струи.

Остатъка от деня прекара под огромно конусовидно дърво, напомнящо земните ели. Гъстата корона не пропускаше нито капка и земята под ниските клони беше суха, изпод дебелия килим от пожълтели иглички се излъчваше мека топлина. Облегнал глава на един дебел корен, Борис лежеше и отново се мъчеше да внесе ред в мислите си.

И тъй, биологична цивилизация. Същества, живеещи в тунели из сърцевината на огромните Дървета. Способността им да променят облика си само за няколко секунди беше невероятна… би казал, невъзможна, ако не бе видял всичко със собствените си очи. Не беше специалист по биология, но имаше достатъчно познания, за да разбира, че престрояването на един организъм изисква в най-добрия случай дни, ако не и седмици. Клетките не могат да се делят с такава фантастична скорост. А дори и да можеха, за това би била нужна енергия, несъвместима с живото тяло.

Добре, каза си той. Нека приемем невъзможното. Нека приемем, че може да има живи същества, влизащи в пълно противоречие с всички закони на биохимията. Но какво да кажем за Дърветата, които влизат в противоречие с елементарните закони на физиката? Та те просто не могат да съществуват — собствената им тежест трябва да ги прекърши като сламки. И няма такъв материал, който да я издържи. Да добавим накрая кристалните храсти, нарушаващи естествените закони на времето. Какво следва от всичко това?

Много добре разбираше какво следва. Едно чудо е възможно, но три чудеса едно след друго вече са система. Природата не може сама да нарушава законите си. Само една сила може да го направи — разумът.

Тъкмо тук нещата се объркваха. Имаше чувството, че в ръцете му е попаднала главоблъсканица с липсващи части и напразно се мъчи да я подреди — откъдето и да погледнеше, получаваше се нещо нелепо. Местната цивилизация бе успяла с биологични методи да постигне онова, за което земните хора можеха само да мечтаят. А не бе изключено да владее и машини — едва ли бе случайност радиопредаването на корабната вълна. Зад подобен прогрес трябваше да се крият творческите сили на хилядолетна наука.