Любомир Николов - Последната врата

Мини на 231.

Когато пристъпваш към надписа, цялата група затаява дъх. Оглеждаш една по една скъпоценните букви. Още от пръв поглед разбираш, че е използвана руническата азбука на елфите, с която си служат и джуджетата.

— Ще можеш ли да го разчетеш? — обръщаш се ти към джуджето.

То навежда глава и упорито мълчи. Когато тишината става тягостна, елфът поклаща глава и отговаря вместо него:

— Не можем да ти помогнем. И двамата сме били отвлечени от родните си места още в най-ранна възраст, преди да овладеем изкуството на четенето.

— Аз мога, аз мога! — гордо пристъпва напред таласъмът и посочва с костеливия си пръст първия знак от най-горния ред. — Ето, тази буква е Г. А другата до нея е А.

— Чети по-нататък! — подканваш го ти.

Но таласъмът навежда глава и забива поглед в мраморния под на залата.

— Само толкова знам — въздъхва той и прегръща маймуната, сякаш търси от нея утеха.

И все пак неговата намеса отново е събудила надеждите ти. Припомняш си, че в една старинна книга си виждал образци от елфическата азбуката.

Ако желаеш да напрегнеш памет и да се помъчиш да разшифроваш надписа 1, мини на 240.

Ако смяташ, че начинанието е безнадеждно, прехвърли се на 142.

Таласъмът размахва ръце и гордо се изпъчва пред останалите.

— На това му казвам аз правилен избор! Стане ли дума за промъкване нощем, няма по-големи майстори от нас! Е, приятели, не се тревожете! След малко ще се върнем със запаси за цяло пиршество!

Заръчваш на останалите да ви чакат близо до пътя и повеждаш Шургуп към „Желязната корона“. Когато наближавате до хана, ти правиш на таласъма знак да спре.

Прехвърли се на 133.

Дори и да би искал, нямаш сили да побегнеш. Лежиш върху хладния камък и се взираш напред през една тясна пукнатина на скалата.

В центъра на кръга вече се е оформила неясна великанска фигура, изтъкана от мрак. Две огнени очи бавно плъзват страховития си поглед по ръба на долчинката. За миг те сякаш се насочват право към теб и по гърба ти плъзва студена пот. Но сетне погледът продължава по-нататък, завършва обиколката и се свежда към Тибур, който стои неподвижно между два от побитите камъни.

Не с ушите, а с вкамененото си от ужас сърце чуваш гласа на черната сянка:

— Знам какво желаеш. Ще го получиш, ще ти дам и много повече, но цената е скъпа. От този миг трябва да бъдеш мой.

— Твой съм — дрезгаво прошепва ловецът на тролове.

Внезапно разбуденото ехо засилва гласа му хилядократно: „ТВОЙ… ТВОЙ… твой… твой… вой… ой… ой…“

С гръмовен смях мрачната фигура протяга ръце към него. За миг припламва кърваво сияние, върху което тялото на Тибур се очертава като черен силует. После светлината изгасва и в същото време сянката сякаш потъва в земята. В глухото безмълвие на нощта изведнъж се вмъкват хиляди далечни звуци. Часът на злокобната магия е отминал. Би могъл да помислиш, че си сънувал всичко, ако не беше тялото на Тибур, проснато неподвижно между побитите камъни.

— Онова още е тук, но сега дреме дълбоко под земята — прошепва след минута Гилмориен. — Да се измъкваме докато е време. И без това постъпихме твърде неразумно.

— Правилно! — подкрепя го джуджето. — Спасихме се като по чудо, но подобен късмет се пада веднъж в живота.

— Ами Тибур? — питаш ти?

Елфът въздъхва.

— Той сключи съюз със злото и се боя, че това тепърва ще ни докара много беди. Но засега е безопасен. Прекалено много сили му отне срещата с черния дух.

— Беди казваш… — промърморва Шургуп. Гласът му става заканителен. — Има един начин да ги предотвратим. Да убием Тибур — още сега, без да се бавим!

Ако се съгласиш с таласъма, продължи на 37.

Ако предпочиташ да си тръгнете веднага, мини на 2.

Не, нямаш никакво желание да се бориш с това страшилище. Тибур ти кимва още веднъж, после разбира, че няма да излезеш и отправя към теб свирепа гримаса.

Ако го изчакаш зад кулисите, мини на 53.

Ако заобиколиш и се скриеш сред публиката, мини на 232.

Ако побързаш да напуснеш цирка, мини на 209.

— Пусни го, човече — изрича Гилмориен с треперещ от болка и тревога глас. — Той е наш приятел.

Край ухото ти отново се раздава зловещият смях на Тибур.

— Да го пусна? Нещастници! Знаете ли каква е сладостта на отмъщението? С какво ще ми платите живота му?

Арнир свива юмруци.

— Аз ще ти платя. Чуй ме, Тибур. Знам място с несметни съкровища…

Викът като че излита от дъното на сърцето ти.