Любомир Николов - Последната врата

Сега е време да си припомниш всичко, което знаеш, да прегледаш картата в началото на книгата и да избереш крайната цел на пътешествието.

След като направиш своя избор, мини на 110.

Оглеждаш групата. Вече си разбрал, че всеки от четиримата ти спътници има предимства и недостатъци. Кого ще избереш?

Гилмориен — мини на 102.

Арнир — продължи на 108.

Шургуп — прехвърли се на 95.

Банун — попадаш на 117.

Когато грошът издрънчава в паничката, просякът завърта глава и сякаш се опитва да те види с незрящите си очи.

— Благодаря, момко! Дано да ти се върне стократно!

— Откъде знаеш, че съм момък? — питаш ти с леко подозрение.

Просякът се разсмива.

— Ех, приятелю, човек може и без очи да усеща нещата. Нали те чувам как дишаш като нетърпеливо конче. Наоколо ти се носи дъх на кожа и лепило, значи си обущар… Не, сбърках. Чирак трябва да си. А по шумоленето на дрехите усещам, че си беден. Богаташките дрехи шумят другояче. Закъде бързаш, момко? За представлението ли? Чуй съвета на един стар човек — недей да ходиш. Тъжно ще ти стане, като ги видиш в клетки — тях, които някога владееха горите и планините. Няма ги вече, няма ги… Изчезнаха навеки.

— Но къде? — развълнувано питаш ти.

— Нима не си чувал легендата? — учудва се просякът. — Преди много години светът станал лош за тях и те създали магически врати, през които минали към друг свят. После затворили здраво вратите зад себе си. Но се говори, че някъде все още съществува Последната врата. Единствената отворена врата към прекрасния свят на елфите.

Разпитваш просяка още малко, но той не знае нищо повече. Накрая се сбогуваш с него и тръгваш към поляната. Брезентовата грамада на цирка те мами неудържимо. Само че вече нямаш с какво да платиш за входа.

Ако решиш да се промъкнеш отстрани под брезента, мини на 109.

Ако предпочетеш да се прибереш и да изчакаш утрешния ден, мини на 139.

Изведнъж разбираш, че за няколко часа тия странни същества са се превърнали в твои приятели. Не можеш да ги изоставиш и си готов да тръгнеш с тях навсякъде — дори и накрай света.

Мини на 12.

— Отдръпнете се към другия край и бъдете готови за бягство — нареждаш ти и тръгваш напред.

— Почакай, ще дойда с теб — чуваш зад гърба си звънкия глас на Гилмориен.

Неволно се навъсваш. Започнал си да свикваш с ролята на ръководител и това нарушение на дисциплината те дразни. Ако наредиш на елфа да те чака заедно с другите, мини на 39.

Ако се съгласиш да дойде с теб, продължи на 162.

Решението ти е разумно, ала след малко Банун сяда край пътя и гръмко заявява:

— Стига толкова! Не мога повече така! Искам да ям!

— Нали похапнахме тая вечер — опитваш се да го успокоиш ти.

— На това хапване ли му викаш? — възмущава се тролът. — Гъби, орехи и трънки!

Усещаш, че в групата назрява бунт. Ако решиш да купиш храна от „Желязната корона“, мини на 80.

Ако твърдо не желаеш да влизаш в хана, продължи на 6.

Цели два часа обикаляте подземните улици на древната Баратулия. Откривате фонтани, великолепни дворци, работилници и дълбоки миньорски галерии. Но накрая си принуден да признаеш, че изборът ти е бил погрешен. Няма друг изход навън освен стръмната каменна стълба. Налага се да поемете отново по нея.

Мини на 112.

Старият елф замислено поклаща глава.

— И аз съм на същото мнение. Но вие дойдохте свободно тук и затова ще ви пусна да си вървите. Кажете поне какво ви доведе в Устурим?

Преди да отговориш, Гилмориен излиза напред.

— Тръгнали сме със съдбовна мисия, благородни братко. Отредено ни е да търсим Последната врата.

Старият елф затваря очи за миг, после ви оглежда един по един.

— Не знам… Усещам около вас силата на съдбата. Може и да не лъжете. Но напразно сте били път до Устурим. Ако тукашната врата беше Последната, отдавна щяхме да я отворим. — Той се обръща към пазачите. — Отпратете ги… и дано успеят в своето търсене, ако казват истината.

Думите са изречени с такъв тон, че всякакви възражения стават излишни. Охраната ви повежда обратно към мястото, където сте заловени. Когато го достигате, водачът на въоръжения патрул махва с ръка.

— Тук се разделяме с вас. Простете ни, ако сме били несправедливи. Във времена като днешните трудно се различава враг от приятел.

Мини на 50.

Времето сякаш е спряло. Арбалетът ляга удобно върху левия ти лакът, стрелата като че сама си намира място, после тетивата звънва като струна… и Тибур се сгромолясва в подножието на Последната врата. Върху лицето му е застинало изражение на неописуема изненада.