Стивън Кинг - Талисманът

— Я не ми се дръвчи — каза той и придърпа момчето към себе си. — Докато си в Оутли, между теб и кучето ми няма никаква разлика. Докато си в Оутли, когато ми е кеф, ще те галя, когато ми е кеф, ще те бия.

Подкрепи думите си с яростно разтърсване за врата. Джек си прехапа езика и изкрещя. Гневът обагри с трескави червени петна бледите бузи на Смоуки като с евтин руж.

— Джек, точно сега може и да не разбираш, че това е така, но то е факт. Докато си в Оутли, ти си моето куче, а ще бъдеш в Оутли, докато аз реша да те пусна да си отидеш.

Смоуки замахна със свития си юмрук и за миг светлината на трите шестдесетватови крушки, които висяха в тесния коридор, лудешки се разпръсна от диамантените люспички върху пръстена му с форма на конска подкова. Юмрукът се стрелна напред като бутало и се стовари върху лицето на Джек. Той се блъсна в нашарената с надписи стена, бузата му първо пламна, а после изтръпна. Вкусът на собствената му кръв нахлу в устата му.

Смоуки го гледаше с втренчения, преценяващ взор на човек, възнамеряващ да си купи юница или лотариен билет. Сигурно не видя очакваното изражение в очите на Джек, понеже отново сграбчи замаяното момче, вероятно за да центрира по-добре второто си кроше.

В този момент в кръчмата някаква жена изпищя:

— Не, Глен! Не!

Последва гюрултия от разтревожени мъжки гласове. Още един женски писък — тънък и пронизителен. Изстрел.

— Аман от лайнарски истории! — извика Смоуки. Произнесе всяка дума отчетливо като актьор на бродуейска сцена, блъсна Джек към стената, врътна се и се втурна през летящата врата. Пистолетът отново изгърмя, последван от изпълнен с болка вик.

Джек бе сигурен в едно нещо — времето да изчезва бе дошло. Не в края на днешната смяна, не в края на утрешната или в неделя сутрин, а точно сега.

Гюрултията сякаш започваше да стихва. Нямаше сирени, така че може би никой не беше застрелян… но Джек си спомни, че работникът, който приличаше на Рандолф Скот, все още беше в мъжката тоалетна.

Вмъкна се в хладния, миришещ на бира склад, коленичи пред буретата и протегна ръка за раницата си. Пръстите му се размърдаха във въздуха, напипаха само мръсния бетонен под и отново го обзе задушаващата сигурност, че някой от тях — Лори или Смоуки — е забелязал скривалището му и я е взел. Толкоз по-добре, драги момко, тъкмо ще останеш в Оутли. Когато пръстите му най-сетне докоснаха найлона, Джек измъкна раницата с облекчение почти толкова задушаващо, колкото и страхът, и с копнеж погледна към черния вход в дъното на склада. Искаше му се да се измъкне оттам, а не да прекосява целия коридор, за да стигне до противопожарния изход в другия му край. Беше твърде близо до мъжката тоалетна. Но ако отвореше вратата, през която се разтоварваше стоката, над бара щеше да светне червена лампичка. И дори ако Смоуки още оправяше бъркотията по пода, Лори щеше да види светлината и да му каже.

Така че…

Приближи се до вратата, която водеше към задния коридор. Открехна я и хвърли едно око. Коридорът беше пуст. Добре. Рандолф Скот беше източил бъбрека и се бе върнал там, където кипяха събитията, докато Джек бе вземал раницата си. Страхотно!

„Да, освен ако още е там. Да не би да искаш да го срещнеш в коридора, Джеки? И отново да видиш как очите му стават жълти? По-добре изчакай, за да се увериш.“

Но не можеше да чака, понеже Смоуки щеше да забележи, че не е в кръчмата и не помага на Лори и Глория да забършат масите, нито изважда чиниите от миячната машина, и щеше да се върне, за да предаде докрай на Джек урока за мястото му в обществото на Оутли. Така че…

„Така че какво? Тръгвай, не се мотай!

Но може би той все още стои там и те чака, Джеки… може би ще изскочи като зловещо дяволче от детска играчка с пружина…“

Момчето стоеше нерешително, колебаеше се кого да избере — принцесата или тигъра, Смоуки или работника? Че мъжът с жълтите очи е в тоалетната, беше само възможност, че Смоуки ще се върне — сигурно.

Най-сетне отвори вратата и се измъкна в тесния коридор. Раницата на гърба му сякаш бе пълна с камъни — красноречиво доказателство за планираното му бягство в очите на всеки, който я види. Тръгна надолу по коридора, стъпваше на пръсти въпреки гърмящата музика и рева на тълпата, чуваше гръмовните удари на сърцето си.

„Аз бях на шест, Джеки бе на шест.“

„Защо тази мисъл продължава да се връща?“

„Шест.“

Коридорът сякаш се удължаваше, приличаше на механизъм, който се задвижва чрез ходене. Противопожарният изход в срещуположния му край като че ли се приближаваше само с милиметри. Върху челото и горната му устна лъщяха капчици пот. Не отместваше поглед от вратата,на мъжката тоалетна вдясно, а срещу нея в края на коридора беше избелялата, олющена червена врата с надпис: „Да се използува само при пожар! Включва се алармен звънец!“ Всъщност той знаеше от Лори, че аларменият звънец се е счупил преди две години. Каза му го, когато видя, че се колебае дали да изнесе боклука оттам.