Стивън Кинг - Талисманът

На петнадесети септември 1981 година Джек Сойер стоеше с ръце в джобовете на джинсите си там, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния Атлантически океан. Той беше дванадесетгодишно, високо за възрастта си момче. Бризът отмяташе назад кестенявата му, може би твърде дълга коса и откриваше фино, гладко чело. Джек стоеше, изпълнен с противоречивите, болезнени чувства, с които бе живял през последните три месеца, откакто майка му беше заключила къщата им на Родео Драйв в Лос Анжелос и в някаква бъркотия от мебели, чекове и посредници по недвижими имоти бе наела апартамент в „Сентръл Парк Уест“. Те бяха избягали и оттам, за да се озоват в този тих курорт на океанския бряг в Ню Хампшир. Редът и спокойствието бяха изчезнали от света на Джек. Животът му изглеждаше променлив и неконтролируем като надигащата се пред него вода. Майка му го теглеше по света, дърпаше го от място на място, но какво теглеше нея самата?

Майка му бягаше, бягаше.

Джек се обърна и огледа пустия бряг първо наляво, после надясно. Вляво се намираше лунапаркът „Аркадия“ 2 2 Аркадия — планински район в Южна Гърция, традиционно познат заради пасторалната невинност на жителите си, представяни в древногръцката поезия като щастливи пастири и ловци. В преносен смисъл — щастливо място. , увеселителен парк, в който от юни до септември непрекъснато цареше врява и олелия. Сега той се ширеше тих и смълчан като сърце между два удара. Увеселителното влакче стърчеше подобно на изгърбен към еднообразното, заоблачено небе скелет, металните му конструкции приличаха на щрихи от рисунка с въглен. Там долу беше новият му приятел Спийди Паркър, но в момента момчето не можеше да мисли за него. Вдясно се намираха хотел „Алхамбра“ и паркът и тъкмо натам неудържимо го носеха мислите му. В деня, когато пристигнаха, на Джек за миг му се бе сторило, че над осеяния с капандури покрив вижда дъга. Поличба и обещание за по-добри времена. Но дъга нямаше. Само един ветропоказател, движен от приумиците на вятъра, се въртеше отляво-надясно и отдясно-наляво. Пренебрегнал неизреченото желание на майка си да се погрижи за багажа, Джек беше слязъл от взетата под наем кола и бе погледнал нагоре. Над въртящото се месингово петле на ветропоказателя бе надвиснало единствено едно мрачно небе.

— Отвори багажника и вземи чантите, синчето ми — бе извикала майка му. — Една изтощена стара актриса гори от желание да наеме стая и да поседне с някакво питие.

— Обикновено мартини — добави Джек.

— Предполагаемият отговор беше: „Не си чак толкова стара“. — Тя с усилие се надигна от седалката на колата.

— Не си чак толкова стара.

Тя му се бе усмихнала лъчисто с усмивката на предишната, „отишла по дяволите“ Лили Кавано (Сойер), кралица на второкласните филми през последните две десетилетия, и беше изправила гръб.

— Тук всичко ще бъде наред, Джеки. Всичко ще бъде наред тук. Градчето наистина е чудесно.

Една чайка бавно кръжеше над покрива на хотела и Джек за секунда бе изпитал тревожното усещане, че ветропоказателят литва.

— Ще се отървем за известно време от телефонните разговори, нали?

— Бива — бе отвърнал той. Тя искаше да се скрие от чичо Морган, искаше да прекрати кавгите със съдружника на покойния си съпруг, искаше да се сгуши в леглото с едно обикновено мартини и да дръпне завивките над главата си…

„Мамо, какво става с теб?“

Имаше твърде много смърт, половината свят бе изтъкан от смърт. Чайката изкряка над главите им.

— Хайде, дете, хайде — бе казала майка му. — Сега ще забравим всичко и ще започнем наново.