Стивън Кинг: Талисманът

Три или четири дни той се влачи след Спийди през по-голямата част от времето, наблюдаваше го как работи и помагаше, когато можеше. Спийди му разреши да закове няколко гвоздея, да изтърка с пясък едно-две колчета, които се нуждаеха от боядисване. Простите задачи, извършени под инструкциите на Спийди, бяха единственото му учение през тези дни, но те го караха да се чувствува по-добре. Сега Джек разглеждаше първите си дни в Аркадия Бийч като период на някаква монотонна окаяност, от която неговият нов приятел го бе избавил. А че Спийди Паркър е приятел, беше съвсем сигурно, толкова сигурно всъщност, че чак граничеше с мистерия. През тези няколко дни, откакто Джек се бе отърсил от своята замаяност (или откакто Спийди го бе отървал от нея като я разпръсна с един поглед на избледнелите си очи), Спийди Паркър му бе станал по-близък от всеки друг приятел, с изключение може би на Ричард Слоут, когото Джек познаваше едва ли не от люлката. И дори сега той усещаше топлото и земно присъствие на Спийди в долния край на улицата да противодействува на ужаса му, че е загубил чичо Томи, и на страха му, че майка му наистина умира. Отново го връхлетя предишното неприятно усещане, че е насочван, че е манипулиран, сякаш някаква дълга, невидима жица ги е придърпала с майка му към това запустяло градче на брега на океана.

Те го искаха тук, които и да бяха тези те.

Или това беше просто някаква лудост? В съзнанието му изплува прегърбеният старик, очевидно загубил ума си, който мърмори нещо сам на себе си, докато бута празна количка от супермаркет по тротоара.

Една чайка изкряка във въздуха и Джек си даде обещание да се опита да говори със Спийди Паркър за своите странни усещания. Даже ако Спийди помисли, че се е смахнал, даже ако му се присмее. Но Джек просто знаеше, че той няма да го направи. Те наистина бяха приятели, защото едно от нещата, в които Джек бе напълно сигурен, беше, че той би могъл да сподели почти всичко със стария пазач.

Но Джек още не бе готов за това. Нали всичко изглеждаше толкова смахнато, че дори той самият все още не го разбираше. Почти неохотно Джек обърна гръб на лунапарка и се запрепъва през пясъка към хотела.

Мина още един ден, а Джек продължаваше да е объркан. През нощта обаче го споходи един от най-ужасните кошмари на света. Той сънува как някакво страховито изчадие — дребен като джудже урод с очи не на място и разкапваща се, петносана кожа — идва за майка му. „Майка ти е почти мъртва, Джек, хайде, казвай алилуя!“ — грачеше чудовището и Джек знаеше, както човек винаги със сигурност знае в съня си, че то е радиоактивно и докосне ли го, той също ще умре. Събуди се плувнал в пот и едва не запищя. Равномерно долитащите удари на прибоя му помогнаха да осъзнае къде се намира, но минаха часове преди да успее да заспи отново.

Бе решил да разкаже на майка си за съня на сутринта, но Лили седеше кисела и неразговорчива, а около нея се виеше облак цигарен дим. Чак когато той тръгна да излиза от кафенето на хотела по някаква измислена работа, тя едва-едва му се усмихна.

— Помисли какво искаш да ядеш довечера!

— А?

— Ами да. Само да не е някаква бърза закуска. Не съм била целия път от Лос Анжелос до Ню Хампшир, за да се тровя с хот-дог.

— Тогава нека опитаме някое от онези рибарски ресторантчета в Хамптън Бийч — отвърна Джек.

— Хубаво. Отивай да играеш.

„Отивай да играеш! — помисли си Джек с напълно неприсъща му горчивина. — Как ли пък не! Страхотно! Отивай да играеш. С кого? Мамо, защо сме тук? Защо дойдохме тук? Колко си болна? Как стана така? Защо не искаш да говориш с мен за чичо Томи? Какво е намислил чичо Морган? Какво…“

Въпроси, въпроси. И никой от тях не струваше и пукната пара, защото нямаше кой да им отговори.

„Освен ако Спийди не…“

Но това беше нелепо. Как би могъл един стар негър, с когото тъкмо се беше запознал, да реши някой от проблемите му?

И все пак мисълта за Спийди Паркър продължаваше да трепка в главата му, докато Джек безцелно се шляеше по крайбрежната алея и отчайващо пустия плаж.

„Май тук е краят на света, а?“ — отново си помисли Джек. Чайки прорязваха сивото небе. Календарът твърдеше, че още е лято, но тук, в Аркадия Бийч, лятото свършваше в началото на септември. И тишината беше сива като небето.

Той погледна надолу към кецовете си и видя, че по тях беше полепнало нещо като катран. „Мръсотия от плажа — помисли си Джек. — Някакъв боклук.“ Нямаше представа къде го беше забърсал, но сконфузен се отдръпна от водата.