Стивън Кинг: Талисманът

Така че, може би…

Тих, скриптящ звук натрапчиво достигна до съзнанието му. Джек погледна надолу и се ококори. Пясъкът под левия му кец бе започнал да се движи. Фините бели зрънца се въртяха и описваха кръгче с диаметър колкото дължината на човешки пръст. Пясъкът в средата му изведнъж пропадна й там се образува трапчинка, дълбока около три пръста. Страните на тази трапчинка също се движеха, въртяха се, бързо описваха кръгове в посока, обратна на часовниковата стрелка.

„Не е истина — незабавно си рече той, но сърцето му отново затупка неспокойно. Дишането му също се ускори. — Не е истина, това е един от сънищата наяве. Това е всичко. Или може би някой рак, или нещо такова…“

Но не беше рак и не беше сън наяве. Това не бе онзи свят, за който той мечтаеше, когато му ставаше скучно или може би малко страшно. А че не е някой рак, бе дяволски сигурно.

Пясъкът се въртеше по-бързо. Звукът, сух и монотонен, го наведе на мисълта за статично електричество, за един опит, който миналата година бяха правили в училище с Лайденска стъкленица. Но този шептящ звук много повече приличаше на дълга безумна въздишка, на последния дъх на смъртник.

Още пясък се смъкна навътре и започна да се върти. Сега това вече не беше трапчинка, а истинска фуния в пясъка, нещо като обърнат смерч. Яркожълтата обвивка на някаква дъвка се показа, после се скри, показа се, скри се и отново се показа. Всеки път се показваше отново. Докато фунията се уголемяваше, Джек прочиташе все повече от надписа й: „JU“, после „JUI“, после „JUICY F“. Фунията се разширяваше и пясъкът отново отхвръкваше от обвивката, бързо и грубо, сякаш враждебна ръка с едно дръпване смъкваше покривката на оправено легло. „JUICY FRUIT“ — прочете той, преди обвивката да изхвърчи нагоре.

Пясъкът се преобръщаше по-бързо и по-бързо със съскаща ярост. „Хъхъхъъъъъъшшшшшш“ — свистеше той и Джек го наблюдаваше отначало смаян, а после ужасен. Пясъкът се отваряше като огромно тъмно око,окото на чайката, която пусна мидата върху скалата, а след това издърпа живата й плът като ластик.

„Хъхъхъъъъъъшшшшшш“ — присмиваше му се със своя зловещ, сух и подигравателен глас пясъкът. И това не беше измислен глас. Нямаше значение колко много му се искаше, гласът само да му се причува. Той бе истински.

„Изкуствените му зъби изхвърчаха, Джек, когато онзи «ПАЛАВНИК» го удари, о, разлетяха се и изтракаха чудесно! Йейл не Йейл, дойде ли камионетката с надпис «ПАЛАВНИК» и избие ли изкуствените ти зъби, Джеки, с теб е свършено. А майка ти…“

И той отново тичаше като сляп, без да поглежда назад, с развяна над челото кестенява коса и широко разтворени, ужасени очи.

Джек вървеше възможно най-бързо през мрачното фоайе на хотела. Атмосферата там забраняваше тичането. Беше тихо като в библиотека и сивата светлина, проникваща през високите тесни прозорци, омекотяваше и замъгляваше вече избелелите килими. Джек премина в тръс чак при рецепцията, но прегърбеният, с пепелив цвят на лицето администратор от дневната смяна избра тъкмо тази секунда, за да излезе от задната стаичка през извитата дървена арка. Администраторът не каза нищо, но ъгълчетата на вечно намръщената му уста увиснаха с още един сантиметър. Беше същото, както когато те хванат да тичаш в черква. Джек отри челото си с ръкав и се застави да измине оставащия до асансьора път с бавна стъпка. Натисна бутона, начумереният поглед на администратора го изгаряше между плешките. Джек го бе видял да се усмихва само веднъж тази седмица — когато позна майка му. Усмивката му бе приета с минималната стандартна учтивост.

„Предполагам, че човек трябва да е горе-долу толкова стар, за да си спомни Лили Кавано“ — бе казала тя на Джек веднага щом останаха сами в апартамента си. А имаше времена, и то не много отдавна, когато това, че е идентифицирана, че е разпозната заради един от петдесетте филма, в които бе играла през петдесетте и шестдесетте години (хората я наричаха „Кралица на второкласните филми“, а тя се определяше като „Любимка на зрителите от автокината“), от някой шофьор на такси, келнер или продавачка на блузи в „Сакс“ на булевард „Уилшир“, оправяше настроението й за часове. Сега дори това просто удоволствие бе пресъхнало за нея.

Джек потрепера пред непомръдващите врати на асансьора, отново чу невъзможния и познат глас да се извисява към него от въртящата се пясъчна фуния. За секунда той видя Томас Удбайн — солидният и уравновесен чичо Томи Удбайн, който бе смятан за един от настойниците му, за сигурна опора при трудности и обърквания — премазан и мъртъв на булевард „Ла Сиенега“, зъбите му, разпилени като пуканки в канавката на двадесет стъпки от него. Джек отново ръгна бутона.