Стивън Кинг: Талисманът

— Донесете ми едно обикновено мартини — каза тя.

— Госпожо? — вдигна вежди келнерът.

— В една чаша слагате лед — започна тя. — Върху леда пускате маслина. Върху маслината джин „Танкъри“. После… запомнихте ли дотук?

„Мамо, за Бога, не виждаш ли очите му? Мислиш се за очарователна, а той смята, че му се подиграваш! Не виждаш ли очите му?“

Не. Не виждаше. И тази липса на съпричастност, след като тя винаги бе имала остър усет за това как се чувствуват другите хора, беше още един камък, запратен в сърцето му. Тя се затваряше в себе си… за всичко.

— Да, госпожо.

— После — продължи тя — вземате бутилка какъвто и да е вермут и я навеждате над чашата. След това отново оставяте бутилката на полицата и ми донасяте чашата. Става ли?

— Да, госпожо. — Студените воднисти очи бяха втренчени в майка му, в тях изобщо нямаше симпатия.

„Ние сме сами тук — помисли си Джек и за пръв път осъзна това. — Господи, колко сме сами!“

— А за младия господин?

— Една кола — отчаян каза Джек.

Келнерът ги остави. Лили порови в чантата си и извади пакет „Хърбърт Таритоновки“ (бе ги нарекла така още по времето, когато Джек беше бебе, след това продължи да казва: „Я ми подай Таритоновките ей там от полицата, Джеки“, така мислеше за тях и сега). Запали една и остро изпусна дима на три пъти.

Това беше още един камък в сърцето му. Преди две години майка му изцяло отказа цигарите. Джек бе очаквал, че тя ще пропуши отново, със странния фатализъм, който е дръзката половина на детската доверчивост и невинност. Майка му винаги беше пушила, скоро щеше отново да пропуши. Но тя не го направи… не и до преди три месеца в Ню Йорк. „Карлтън“. Обикаляше из всекидневната им в апартамента в „Сентръл Парк Уест“ и пушеше като комин или седеше пред шкафа с грамофонни плочи и преобръщаше своята стара колекция с рок или плочите с джаз на покойния си съпруг.

— Отново ли пушиш, мамо? — бе я попитал той тогава.

— Да, пуша. Зелеви листа — отвърна тя.

— Не ми се щеше да го правиш.

— Защо не си пуснеш телевизора? — каза тя с необичайна острота и се обърна към него, стиснала устни. — Може би ще успееш да намериш преподобния Айк или Джими Суагарт и да се присъединиш към проповедите им с молитвите си в ъгъла.

— Извинявай — бе промърморил той.

Е, тогава бяха само „Карлтън“. Зелеви листа. Но сега вече се бе появил синьо-белият старомоден пакет „Хърбърт Таритън“, горната част на цигарите му изглеждаше като филтър, но не беше. Джек смътно си спомняше как баща му казва на някого, че самият той пушел „Уинстън“, а жена му — „Черни дробове“.

— Нещо странно ли виждаш, Джек? — попита го тя сега, втренчила трескавите си очи в него, докато държеше цигарата по стария, леко ексцентричен начин между средния и безименния пръст на дясната си ръка. Предизвикваше го да каже нещо. Предизвикваше го да каже: „Мамо, забелязвам, че отново пушиш Хърбърт Таритоновките. Означава ли това, че смяташ, че няма какво повече да губиш?“

— Не — отвърна той. Отново усети, че му е мъчно за дома, и му се приплака. — С изключение на това място. Малко е странно.

Тя се огледа наоколо и се ухили. Двама келнери, единият дебел, другият слаб, и двамата в червени сака със златни омари на гърба, стояха до летящите врати към кухнята и тихичко си говореха. Кадифено въже препречваше входа към голям неосветен салон, където столовете тъмнееха обърнати върху масите. В срещуположния край на помещението през огромната остъклена стена се виждаше готическият плажен пейзаж, който накара Джек да си спомни за „Любимката на смъртта“, един филм, в който бе участвувала майка му. Тя бе изпълнила ролята на богата млада жена, която се омъжва за мургав и красив непознат пряко волята на родителите си. Мургавият и красив непознат я завежда в голяма къща край океана и се опитва да я подлуди. „Любимката на смъртта“ беше филм, повече или по-малко типичен за кариерата на Лили Кавано — тя бе играла главните роли в доста черно-бели филми, в които красиви, но забравими актьори се разкарват във фордове с гюруци с шапки на главите.

Надписът на табелата, окачена на кадифеното въже пред входа на тъмнеещата дупка, бе нелепо сдържан: „Салонът е затворен“.

— Малко е мрачно, нали? — отбеляза майка му.

— Прилича на „Зоната на здрача“ — отвърна той и тя се разсмя. Смехът й бе остър и болнав, но някак си прекрасен.

— Да, Джеки, Джеки, Джеки — каза тя и се наведе, за да разроши усмихната твърде дългата му коса.