Стивън Кинг - Талисманът

— Я не ме будалкай, Джеки!

Светлинките на предното табло хвърляха отблясъци върху лицето й и то изглеждаше бледо и изпито. Между средния и безименния пръст на дясната й ръка тлееше цигара. Тя караше много бавно, точно под четиридесет, както правеше винаги, когато е пила доста. Седалката й беше дръпната максимално напред, полата й бе събрана нагоре и коленете й се полюляваха като щъркели от двете страни на кормилния прът, а брадичката й сякаш висеше над волана. За миг му заприлича на вещица и той бързо отмести поглед встрани.

— Не се и опитвам — промърмори той.

— Какво?

— Не те будалкам — каза той. — Приличаше на някакъв спазъм, това е всичко. Извинявай.

— Няма нищо. Помислих си, че е нещо, свързано с Ричард Слоут.

— Не.

„Баща му говори с мен от една дупка в пясъка долу на плажа, това е всичко. Чух гласа му в главата си, също като в някой филм, в който човек чува гласове отвъд. Той ми каза, че си почти мъртва.“

— Той липсва ли ти, Джек?

— Кой, Ричард ли?

— Не, Спиро Егню 6 6 Спиро Егню (р. 1918г.) — През 1969 избран за вицепрезидент на САЩ, подал оставка през 1973 година. ! Разбира се, че Ричард.

— Понякога.

Сега Ричард Слоут беше в Илинойс и ходеше на училище. Едно от тези частни училища, в които църковната служба е задължителна и никой няма младежки пъпки.

— Пак ще се видите. — Тя разроши косата му.

— Мамо, ти добре ли си? — Думите му излетяха като залп. Несъзнателно заби пръсти в бедрата си.

— Да — каза тя и си запали нова цигара (беше намалила на двадесет, за да го направи, някакъв стар пикап профуча край тях с надут клаксон). — Никога не съм била по-добре.

— С колко отслабна?

— Джеки, човек никога не може да стане прекалено слаб или прекалено богат. — Тя замълча, после му се усмихна. Усмивката й беше толкова изморена и наранена, че му разкри цялата истина, която искаше да знае.

— Мамо…

— Хайде стига — прекъсна го тя. — Всичко е наред. Честна дума. Виж дали можеш да намериш малко джаз на УКВ.

— Но…

— Намери малко джаз, Джеки, и замълчи.

Той намери джаз по една бостънска станция, някакъв алтсаксофон импровизираше „Ти си всичко на света“. Шумът на океана долиташе като стабилен, безсмислен контрапункт. По-късно Джек успя да различи стърчащия към небето огромен скелет на влакчето. После — извитите крила на хотел „Алхамбра“. И ако това беше дом, то те си бяха у дома.

На следващия ден слънцето се бе върнало — високо, ярко слънце, наслоено като боя над равния плаж и скосената, покрита с червени керемиди ивица покрив, която Джек виждаше от прозореца на спалнята си. Ниска, дълга вълна далече във водата сякаш се втвърди под светлината и изпрати ярък сноп лъчи право срещу очите му. Слънчевата светлина тук му се струваше различна от онази в Калифорния. Изглеждаше някак си по-слаба, по-студена, по-малко живителна. Вълната навън в тъмния океан се стопи, после отново се надигна и ярка, заслепяваща златна ивица пробяга през нея. Джек се отвърна от прозореца. Вече се бе изкъпал и облякъл и биологическият му часовник му казваше, че е време да тръгва към спирката на училищния автобус. Седем и петнадесет. Но той, разбира се, нямаше да ходи на училище днес, вече нищо не беше нормално и той и майка му просто щяха да се носят като призраци нови дванадесет часа през днешния ден. Нямаше режим,нямаше задължения, нямаше домашни… изобщо нямаше ред, с изключение на този, определян от часовете за хранене.

А днес работен ден ли беше? Джек спря на крачка от леглото си и усети как го обзема лека паника при мисълта, че светът му е загубил очертанията си… не, днес май не беше събота. Джек пресметна дните назад, за да стигне до деня, за който имаше спомен — предишната неделя. Според броенето напред излезе, че днес е четвъртък. В четвъртъците той беше имал часове по компютър с господин Балго, а преди тях физическо. Поне такава бе седмичната му програма, когато животът му продължаваше да върви по релсите си, време, което сега му се струваше безвъзвратно отминало, въпреки че беше свършило само преди месеци.

Джек премина от спалнята си във всекидневната. Дръпна пердетата, ослепително ярката светлина нахлу в стаята и обезцвети мебелите. Той натисна копчето на телевизора и се друсна върху твърдия диван. Майка му нямаше да се надигне поне още петнадесет минути, а може би и повече, като се има предвид, че беше изпила три питиета с вечерята снощи.