Стивън Кинг - Талисманът

— От Калифорния бил той, и тука бил дошъл, но дълъг, дълъг, дълъг път пак ще го върне там… — пееше Спийди и на Джек му се стори, че чувството, изписано по грубоватото му лице, е бликнало неволно.

— Не знаеш ти, не мислиш ти, мой бедни пътник Джек, че дълъг, дълъг, дълъг път там ще те върне пак.

— Какво! — възкликна Джек. — Да се върна ли? Мисля, че майка ми дори продаде къщата или я даде под наем, или нещо такова. По дяволите, Спийди, не разбирам какво се опитваш да направиш.

Той изпита облекчение, когато Спийди не му отговори със своето монотонно, ритмично пеене-нареждане, а с нормален глас каза:

— Обзалагам се, че не си спомняш да си ме срещал преди, Джек. Не си спомняш, нали?

— Да съм те срещал преди ли? И къде да е било това?

— Ами сигурно в Калифорния. Мисля, че ние сме се срещали там. Не така, че да си спомняш, пътниче Джек. Беше много набързо, за минутка-две. Ще да е било… я да видя… ще да е било преди четири-пет години. Деветстотин и седемдесет и шеста.

Джек го погледна напълно смаян. Деветстотин седемдесет и шеста ли? Тогава той е бил седемгодишен.

— Я да видим ще го открием ли малкия ми кабинет — каза Спийди и отлепи рамо от будката със същата безтегловна грациозност.

Джек го последва и се запромушва между високите подпорни колони на влакчето — черните им сенки покриваха прашната пустош, осеяна с бирени кутийки и обвивки от бонбони, и наподобяваха плетениците на онази детска игра, при която участниците със затворени очи се опитват да свържат означени върху листа точки. Релсите на влакчето висяха над тях като недовършен небостъргач. Джек забеляза, че Спийди, изправил глава, се движи с лекотата на баскетболист, а отпуснатите му ръце свободно се полюляват край него. Наклонът на тялото му, стойката му в мрачния лабиринт под подпорите изглеждаха младежки, сякаш Спийди беше някъде около двадесетте.

После пазачът излезе отново под ярката слънчева светлина и допълнителните петдесет години посивиха косата му и набръчкаха врата му. Джек се спря до последния ред колони; усещаше, че илюзорната младост на Спийди Паркър е ключът към сънищата му наяве, че те са някак си много близо и витаят около него.

„Хиляда деветстотин седемдесет и шеста, така ли? В Калифорния?“ Джек се влачеше след Спийди, който се бе насочил към мъничка, боядисана в червено дървена барака, опряла задната си стена в оградата на лунапарка. Беше сигурен, че никога не е срещал Спийди в Калифорния… но почти видимото присъствие на неговите фантазии извика в паметта му друг странен спомен от онези дни, той усети и видя един късен следобед от времето, когато шестгодишният Джеки се забавляваше с една черна количка-такси зад канапето в кантората на баща си… а баща му и чичо Морган неочаквано, като по чудо говореха за сънищата наяве.

„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Една земеделска монархия, която използува магия, вместо наука. Но как да разберем до каква шибана проклетия ще се стигне, ако им дадем електричество? Ако пъхнем модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд? Имаш ли някаква представа?“

„Чакай, Морган, хрумнаха ми доста идеи, за които очевидно и хабер си нямаш…“

Джек почти чуваше гласа на баща си и странното и обезпокоително царство на сънищата наяве сякаш се раздвижи в мрачната пустош под влакчето. Той отново затупурка след Спийди, който беше отворил вратата на малката червена барака, подпираше се на нея и се усмихваше, без да се усмихва.

— Някаква мисъл мира не ти дава, пътниче Джек. Забръмкало е нещо като пчела в главата ти и бръмка ли, бръмка. Я влез в моята кантора и ми разкажи.

Ако усмивката на Спийди беше по-широка, по-очебийна, Джек може би щеше да се обърне и да избяга: страхът от подигравки все още му се струваше унизително близо. Но цялото същество на Спийди сякаш излъчваше някакъв доброжелателен интерес, задълбочаването на всичките бръчки по лицето му съобщаваше единствено това, и Джек мина покрай него и влезе през вратата.

„Кабинетът“ на Спийди приличаше на малък дъсчен правоъгълен сандък, еднакво червен и отвън, и отвътре, без бюро и телефон. Две изправени оранжеви щайги бяха облегнати на една от страничните стени, до тях се мъдреше невключена електрическа печка, която приличаше на решетката на понтиак от средата на петдесетте. Насред помещението дървен ученически чин с извита облегалка правеше компания на кресло с избеляла сива дамаска.

Ръчните облегалки на креслото изглеждаха така, сякаш бяха служили за играчка на няколко поколения котки с остри нокти: раздърпани снопчета от пълнежа им стърчаха като кичури коса. Облегалката на училищния чин бе богато нашарена с издълбани инициали. Мебели от градското сметище. Две спретнати купчинки книжлета с меки подвързии стояха редом в един от ъглите. В другия лежеше капакът на евтин грамофон — квадратен, от изкуствена крокодилска кожа. Спийди кимна към печката и каза: