Стивън Кинг - Талисманът

Събитията през онзи летен следобед на 1976 година унищожиха този временен покой. След тях Джек спеше със светната лампа цели шест месеца, а нощни кошмари тревожеха съня му.

Колата бе спряла само през няколко къщи от белия триетажен магазин на Сойер. Джек си спомняше единствено зеления й цвят и че не е била мерцедес, понеже „Мерцедес“ беше единствената марка автомобили, която той можеше да различава. Мъжът зад волана му се усмихна през сваленото странично стъкло. Момчето първо си помисли, че познава този човек, че той е бил познат на Фил Сойер и просто иска да каже „здравей“ на сина му. Това някак си се подразбираше от усмивката му — непринудена, спокойна и фамилиарна. От седалката до шофьора спътникът му се наклони напред и се взря в Джек през очила, каквито обикновено носят слепците — с кръгли и толкова тъмни стъкла, че изглеждаха почти черни. Този мъж бе облечен в чисто бял костюм. Шофьорът остави усмивката си да говори вместо него още известно време. После каза:

— Момченце, знаеш ли как можем да стигнем до хотел „Бевърли Хилс“?

И така, той се оказа непознат в края на краищата. Джек изпита някакво странно разочарование и посочи нагоре по улицата, където съвсем наблизо се намираше хотелът, толкова близо, че баща му бе отивал пеша на деловите си закуски на покритата му тераса.

— Право натам ли? — попита шофьорът все още усмихнат. Джек кимна.

— Ти си едно чудесно и умно малко приятелче — похвали го мъжът и спътникът му се изхили. — А имаш ли представа дали е далече?

Джек поклати глава.

— Само няколко преки.

— Аха.

На Джек започна да му става притеснено. Шофьорът продължаваше да се усмихва, но сега усмивката му изглеждаше широка, сурова и безмилостна. А хихикането на спътника му беше хрипкаво и влажно, сякаш той всмукваше нещо мокро.

— Може би пет, а? Или шест? Колко казваш?

— Ами пет или шест, струва ми се — отвърна Джек и отстъпи назад.

— Е, все тая. А сега наистина ми се иска да ти се отблагодаря, приятелче — каза шофьорът. — Обичаш да хапваш бонбонки, нали? — Той протегна свитата си в юмрук ръка през прозореца, обърна я с дланта нагоре и я разтвори. Ролка бонбони. — Твоя е. Взимай.

Джек колебливо пристъпи напред, в съзнанието си чуваше думите на хиляди предупреждения, отнасящи се до непознати мъже и бонбони. Но този непознат все още бе вътре в колата си — ако опиташе нещо, докато успее да отвори вратата, Джек щеше да е стигнал до следващата пряка. А да не вземе бонбоните му се струваше някак си неучтиво. Джек се приближи с още една стъпка и погледна в очите на мъжа, които бяха сини и сурови като усмивката му. Инстинктът му нашепваше да отпусне ръка и да избяга, но той приближи ръката си с още няколко сантиметра и леко докосна бонбоните с пръсти.

Ръката на шофьора го сграбчи за китката и спътникът му с очила като на слепец високо се изсмя. Изумен, Джек се взря в очите на мъжа, който стискаше ръката му, и видя, че те са започнали да се променят, помисли си, че вижда как се променят от сини в жълти.

Но по-късно те бяха жълти.

Мъжът на другата седалка рязко отвори своята врата и заобиколи колата отзад. На ревера на коприненото му сако висеше малък златен кръст. Джек неистово се задърпа, но шофьорът само се усмихна по-широко и по-безжалостно и го стисна още по-силно.

— Не! — извика Джек. — Помощ!

Мъжът с тъмните очила отвори задната врата откъм страната на Джек и го задърпа.

— Помогнете ми! — пищеше Джек.

Мъжът, който го теглеше, започна да натиска главата му надолу, за да може да го прегъне и набута през вратата. Джек се дърпаше, продължаваше да пищи, но мъжът без усилия стягаше хватката си. Джек заудря ръцете му, после се опита да ги отблъсне от себе си и внезапно с ужас осъзна, че това, което усеща под пръстите си, не е кожа. Успя да извие глава и видя, че от ръкава се подава някакво твърдо, прилично на лапа или на огромен съчленен нокът нещо. Джек отново изпищя.

Наблизо по улицата нечий глас се провикна високо:

— Хей, я оставете туй момче на мира! Хей, вие! Пуснете момчето!

Джек облекчено въздъхна и се изви в ръцете на мъжа толкова силно, колкото можа. Към тях тичаше висок слаб негър и продължаваше да вика. Мъжът, който теглеше Джек, го пусна на тротоара и се разбърза да заобиколи колата отзад. Предната врата на една от къщите зад Джек шумно се отвори — още един свидетел.

— Хайде, мърдай по-бързо — каза шофьорът, който вече даваше газ.

Белият Костюм скочи на седалката до него, колата изсвири с гуми, стрелна се по диагонал през „Родео Драйв“ и се размина на милиметри с бяла спортна кола, шофирана от загорял от слънцето мъж в бял костюм за тенис. Клаксонът на спортната кола изсвири.