Стивън Кинг - Талисманът

Спийди Паркър не беше в малката, боядисана в червено барака, наричана от него кабинет. Нямаше го и на дългия кей, при игрите, където двамата старци отново играеха скийбол, сякаш той беше война, която и двамата знаеха, че ще загубят. Не го намери и в прашната пустош под влакчето. Джек Сойер се обърна безцелно под ярката слънчева светлина и огледа пустите алеи и безлюдните площадки на парка. Страхът му се покачи с една степен. Ами ако нещо се е случило на Спийди? Невъзможно, но ако все пак чичо Морган е разбрал за Спийди (е разбрал какво?) и е… Джек изведнъж си представи как камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“ с бесен устрем завива зад ъгъла и набира скорост.

Той тръгна, без изобщо да има представа накъде отива. Паникьосаното му съзнание виждаше чичо Морган да тича покрай редица криви огледала, които го превръщаха в серия от чудовищни, деформирани фигури. На плешивото му чело щръкнаха рога, между рамената му поникна гърбица, широките му пръсти се превърнаха в лопати. Джек направи остър завой надясно и откри, че се движи към някаква дъсчена бяла постройка със странна, почти кръгла форма.

Изведнъж чу отвътре ритмичното чук, чук, чук. Момчето затича към звука — така гаечен ключ потрепва по тръба и чук удря по наковалня, такъв е шумът при работа. В средата на дъсчената стена откри брава и дръпна паянтовата врата.

Пристъпи напред в здрача и звукът стана по-силен. Навътре тъмнината се сгъстяваше. Той протегна ръце и докосна някакво платнище, което се отметна встрани и наоколо се разля ярка жълта светлина.

— Пътнико Джек — каза гласът на Спийди.

Джек се обърна към гласа и видя пазача, седнал на земята до една отчасти разглобена въртележка. Държеше гаечен ключ. Пред него лежеше бяло конче с пенеста грива, от чийто корем стърчеше дълъг сребрист прът. Спийди внимателно остави ключа на земята.

— Готов ли си да говорим сега, синко? — попита той.

— Да, сега съм готов — каза Джек със съвършено спокоен глас и след това избухна в сълзи.

— Недей, пътниче Джек — каза Спийди и се приближи до него. — Недей да се тревожиш за нея, сине, недей да се тревожиш за нея сега…

Но Джек не можеше да не се тревожи за нея. Изведнъж всичко това му дойде много и този плач бе като потъване под огромна черна вълна, вълна, която никаква ярка златна ивица не би могла да освети. Сълзите му причиняваха болка, но той усещаше, че ужасът ще го убие, ако не го изплаче.

— Поплачи си, пътниче Джек — каза Спийди и обви ръцете си около него. Джек завря горещото си, подуто лице в тънката риза на негъра и вдъхна миризмата му — приличаше на „Олд Спайс“, приличаше на канела, приличаше на книги, които никой не е изваждал от библиотеката от дълго време. Добри миризми, успокояващи миризми. Той сключи ръцете си около Спийди, дланите му усетиха кокалите по гърба на пазача — близо до повърхността, едва покрити от оскъдно количество месо.

— Поплачи си, ако ще ти олекне — каза Спийди и леко го залюля. — Понякога наистина става. Знам. Спийди знай колко далеч си бил, пътнико Джек, и колко далеч трябва да отидеш и колко си изморен. Хайде, поплачи си, дано ти олекне.

Не смисълът на думите стигаше до съзнанието на Джек, а само техният звук — утешителен и успокояващ.

— Майка ми наистина е болна — най-сетне каза той, заровил нос в гърдите на Спийди. — Мисля, че тя дойде тук, за да се отърве от съдружника на баща ми. Господин Морган Слоут. — Джек подсмъркна леко, отдръпна се от Спийди, отстъпи назад и разтърка с ръце подпухналите си очи. Беше изненадан, че не изпитва неудобство. Винаги досега се бе чувствувал отвратен и засрамен от сълзите си… почти като човек, който се е подмокрил. Дали защото майка му винаги беше толкова смела? Може би и затова. Лили Кавано нямаше полза от сълзи.

— Но това не е единствената причина тя да дойде тук, нали?

— Не — тихо отвърна Джек. — Аз мисля… тя дойде тук, за да умре. — Гласът му неимоверно изтъня на последната дума и изскърца като несмазана панта.

— Може би — рече Спийди и се втренчи в Джек. — И може би ти си тук, за да я спасиш. Нея… и една жена също кат̀ нея.

— Коя? — с изтръпнали устни промълви Джек.

Той знаеше коя. Не знаеше името й, но знаеше коя.

— Кралицата — каза Спийди. — Лаура де Лосиан, кралицата на Териториите.

— Помогни ми — изсумтя Спийди. — Хвани я старата Сребърна дама точно под опашката. Тя мъчно позволява подобни волности, но ми се чини, че няма да има нищо против, ако ми помогнеш да я върнем, дет̀ й е мястото.