Стивън Кинг - Талисманът

Джек се надигна от тротоара. Чувствуваше се като замаян. Плешив мъж в светлокафяв ловен костюм изникна до него и попита:

— Кои бяха тези? Разбра ли имената им?

Джек поклати глава.

— Как си? Трябва да се обадим в полицията.

— Искам да седна — каза Джек и мъжът отстъпи крачка назад.

— Да извикам ли полиция? — попита той и Джек поклати глава.

— Не мога да повярвам — каза мъжът. — Ти някъде тук ли живееш? Виждал съм те и преди, нали?

— Аз съм Джек Сойер. Къщата ни е ей там долу.

— Аха, онази бялата — кимна мъжът. — Ти си момчето на Лили Кавано. Ще те изпратя до вкъщи, ако искаш.

— Къде е другият човек? — попита го Джек. — Негърът, онзи дето се развика.

Той се олюля и направи крачка встрани от мъжа в ловния костюм. Друг освен тях двамата не се виждаше, улицата беше пуста.

Лестър Спийди Паркър беше мъжът, който бе тичал към него. Спийди беше спасил живота му тогава, осъзна Джек и с всички сили затича към хотела.

— Закуси ли нещо? — попита го майка му, а от устата й се разнесе облак дим. Беше увила главата си с шал като с тюрбан и заради скритата по този начин коса лицето й изглеждаше кокалесто и уязвимо. Остатък от цигара димеше между средния и безименния й пръст и когато тя забеляза Джек да поглежда към ръката й, бързо го загаси в пепелника на тоалетката си.

— Ами… не… май не много — отвърна той, докато се повърташе на прага на спалнята й.

— Ясно ми отговори с да или не — каза тя и отново се обърна към огледалото. — Двусмислиците ме съсипват. — Огледалните образи на китката и ръката на Лили, които полагаха грим върху лицето й, изглеждаха тънки като клечици.

— Не — призна си Джек.

— Е, нищо, потърпи секунда-две и когато майка ти се направи красива, ще те заведе долу и ще ти купи каквото сърце ти иска.

— Добре — кимна той. — Просто ми се стори потискащо да седя там съвсем сам.

— Кълна се, това, за което трябва да се чувствуваш потиснат… — Тя се наклони напред и разгледа лицето си в огледалото. — Предполагам, че нямаш нищо против да ме почакаш във всекидневната, Джеки. Предпочитам да върша това насаме. Женски тайни.

Джек безмълвно се обърна и си намери място във всекидневната.

Когато телефонът иззвъня, той стреснат подскочи и извика:

— Трябва ли да вдигам?

— Да, ако обичаш — отвърна му хладнокръвно гласът й. Джек взе слушалката и каза „ало“.

— Хей, дете, най-накрая те открих — възкликна чичо Морган Слоут. — Какво по дяволите се мъти в главата на майка ти? Господи, тук нещата наистина ще се объркат, ако не започна да обръщам внимание на всяка дреболия. Тя там ли е? Кажи й, че трябва да говори с мен. Хич не ме е еня какво казва тя. Иска или не, ще трябва да говори с мен. Имай ми доверие, момче.

Слушалката увисна в ръката на Джек и той я остави да се клатушка. Искаше му се да затвори телефона, да се качи в колата с майка си и да потеглят към друг хотел в друг щат. Не затвори. Извика:

— Мамо, чичо Морган се обажда. Казва, че трябва да говориш с него.

Известно време тя не отвърна. Дощя му се да може да види лицето й. Най-накрая Лили каза:

— Ще говоря оттук, Джеки.

Джек вече знаеше какво трябва да направи. Майка му внимателно затвори вратата на спалнята си. Той я чу как се връща до тоалетката и вдига слушалката на телефона в спалнята си.

— Готово, Джеки — извика тя през затворената врата.

— Добре — високо й отвърна той. После отново приближи слушалката до ухото си и покри микрофона с ръка, за да не се чува дишането му.

— Грандиозен номер, Лили — каза чичо Морган. — Знаменит! Ако още беше в киното, вероятно щяхме да изкараме някой и друг долар с него. Безплатна реклама от сорта „Защо изчезна тази актриса?“ винаги е вървяла. Но не смяташ ли, че е време отново да започнеш да се държиш като разумен човек?

— Как ме намери? — попита тя.

— Да не би да си въобразяваш, че е било трудно? Стига толкова, Лили. Искам да дотътриш задника си обратно в Ню Йорк. Време е да престанеш да бягаш.

— Това ли правя според теб, Морган?

— Дните ти са преброени, Лили, а и аз нямам излишно време за губене, та да те преследвам из цяла Нова Англия. Хей, чакай. Синът ти изобщо не е затворил другия телефон.

— Разбира се, че го е затворил.

Сърцето на Джек беше спряло няколко секунди по-рано.

— Изчезвай от телефона, дете — нареди му гласът на Морган Слоут.

— Не ставай смешен, Слоут — каза майка му.

— Аз ще ти кажа кое е смешно, госпожо. Да се завреш в някакъв западнал курорт, когато трябва да си в болница, това е смешно. Господи, не разбираш ли, че трябва да вземем милион важни решения за нашия бизнес! Грижа се и за образованието на сина ти и е дяволски добре, че го правя. Ти, изглежда, си се отказала от това.