Стивън Кинг - Талисманът

— Не искам да говоря с теб никога вече — каза Лили.

— Може да не искаш, но ще трябва. Ще дойда там и ще те набутам в болница и насила, ако се налага. Трябва да се споразумеем, Лили. Ти притежаваш половината от компанията, която се опитвам да движа, и Джек ще наследи твоята половина, след като си отидеш. Искам да се уверя, че си се погрижила за него. И ако си въобразяваш, че това, което правиш в проклетия Ню Хампшир, има нещо общо с грижовността, очевидно си много по-болна, отколкото мислиш.

— Какво искаш, Слоут? — с изморен глас попита Лили.

— Много добре знаеш. Искам да се погрижа за всички. Искам най-доброто. Аз ще се грижа за Джек, Лили. Ще му давам по петдесет хиляди долара на година, помисли за това, Лили. Ще уредя да учи в добър колеж. Ти дори не го пращаш на училище.

— Благородният Слоут — каза майка му.

— Мислиш ли, че това е отговор? Лили, имаш нужда от помощ и аз съм единственият, който я предлага.

— Какви са амбициите ти, Слоут?

— Дяволски добре ги знаеш. Ще постигна своето. Ще получа това, което ми принадлежи. Твоята част в „Сойер и Слоут“. Аз си съдрах задника заради тази компания и тя трябва да бъде моя. Можем да подпишем документите някоя сутрин, Лили, и после да съсредоточим усилията си ти да получиш необходимите грижи.

— Както ги получи Томи Удбайн — отвърна тя. — Понякога си мисля, че ти и Фил твърде преуспяхте, Морган. „Сойер и Слоут“ беше много по-управляема, преди да се впуснеш да инвестираш в недвижими имоти и производства. Спомняш ли си времето, когато клиенти ти бяха само двама-трима капнали от умора комици и половин дузина обещаващи актьори и сценаристи? Много повече харесвах живота, преди да се появят купищата долари.

— По-управляема ли! Ти с кого се занасяш! — изкрещя чичо Морган. — Точно ти ли, дето не успяваш да управляваш и себе си! — После той направи усилия да се овладее. — Ще забравя, че спомена Том Удбайн. Това беше низко дори за теб, Лили.

— Сега ще затворя, Морган. Стой далеч от мен! И стой далеч от Джек!

— Ти ще постъпиш в болница, Лили, и на това бягане ще…

Майка му затвори по средата на изречението на чичо Морган.

Джек полекичка постави своята слушалка. После направи няколко крачки към прозореца, като че ли не искаше да бъде видян в близост до телефона. Зад затворената врата на спалнята цареше тишина.

— Мамо? — извиси глас момчето.

— Да, Джеки. — Той долови лекото треперене в гласа й.

— Добре ли си? Наред ли е всичко?

— Аз ли? Аха. — Стъпките й тихо се приближиха до вратата, която изскърца и се открехна. Очите им се срещнаха, нейните сини с неговите сини. После Лили отвори вратата докрай. И отново очите им се срещнаха, впиха се за миг с притесняваща настойчивост.

— Разбира се, че всичко е наред. Защо да не е?

Очите им се отместиха встрани. Някаква новина бе преминала между тях, но каква? Джек се чудеше дали тя знае, че той бе подслушвал разговора й, после си помисли, че новината, която току-що си бяха споделили за пръв път, беше истината, че тя е болна.

— Ами… — започна той объркан. Болестта на майка му, тази важна, забранена за обсъждане тема, сякаш се уголемяваше и противно се изпречваше между тях. — Не знам точно. Изглежда чичо Морган… — Той сви рамене.

Лили потрепера и Джек стигна до друго откритие. Неговата майка се страхуваше, страхуваше се поне колкото него.

Тя пъхна цигара в устата си и щракна със запалката. Още един поглед от тъмните й очи.

— Не обръщай внимание на този досадник, Джек. Просто съм ядосана, понеже наистина не виждам шансове някога да мога да се отърва от него. На твоя чичо Морган му харесва да ме тормози. — Тя изпусна сивкав дим. — Боя се, че вече не ми се закусва. Защо не се смъкнеш долу и не си поръчаш истинска закуска този път?

— Ела с мен — отвърна той.

— Искам да остана сама известно време, Джек. Опитай се да разбереш това.

„Опитай се да разбереш това.“

„Вярвай ми.“

Тези неща, когато бяха изречени от възрастен, имаха съвсем друго значение.

— Ще бъда по-разговорлива, когато се върнеш. Обещавам.

Но това, което казваше тя, всъщност беше: „Искам да поплача, не мога да понасям повече всичко това, излизай, махай се.“

— Да ти донеса ли нещо?

Тя поклати глава, усмихна му се смело и той трябваше да излезе от стаята, въпреки че и на него вече не му се закусваше. Джек се завлачи по коридора към асансьорите. И отново съществуваше само едно място, където можеше да отиде, но този път знаеше това, още преди да стигне до мрачното фоайе и злобния, сивопепелив администратор.