Стивън Кинг - Талисманът

Спийди разказваше с напевния си глас — топъл и утешителен. Джек слушаше, понякога смръщен, понякога изумен.

— Нали ги знайш онез неща, дет ги наричат сънища наяве?

Джек кимна.

— Те не са сънища, пътнико Джек. Нито сънища наяве, нито пък нощни кошмари. Туй място е истинско място. Достатъчно истинско, във всеки случай. Много е различно от тоз свят, но е истинско.

— Спийди, мама казва…

— Точно сега туй няма значение. Тя не знай за Териториите… но пък в същото време някак си знай за тях. Понеже татко ти, той знаеше. И този другият…

— Морган Слоут ли?

— Аха, същият ще да е. Той също знае. — После Спийди тайнствено добави: — Ама и аз зная кой е той там отвъд. Не зная ли! И още как!

— А снимката там при теб… не е Африка, а?

— Не е Африка.

— И не е някакъв трик?

— Не е.

— И баща ми е ходил в това място, така ли? — попита той, но сърцето му вече знаеше отговора — отговор, който изясняваше твърде много неща, за да не е истина. Но истина или не, Джек не беше сигурен доколко иска да повярва във всичко това. Вълшебни страни? Болни кралици? Тези неща го караха да се притеснява. Да се притеснява за разсъдъка си. Когато беше малък, майка му не бе ли му повтаряла отново и отново, че не бива да смесва сънищата си наяве с това, което наистина съществува? И не беше ли се държала толкова строго и неумолимо тогава, че Джек чак малко се уплаши? Сега си помисли, че може би и самата тя е била уплашена. Та би ли могла да живее с баща му толкова дълго и да не знае нищо? Джек не смяташе така. „Може би — помисли си той — тя не е знаела много… но това, което е знаела, й е било достатъчно, за да се уплаши.“ „Смахнати глупаци.“ Така ги бе наричала тя. Хората, които не могат да проумеят разликата между реалните неща и измислиците са смахнати глупаци.

Но неговият баща е знаел, че истината е друга, нали? Да. Той и Морган Слоут.

„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали?“

— Баща ти ходеше често, да. И този другият мъж, Гроут…

— Слоут.

— Да, приятелче, да. Той. Той също ходеше. Само че татко ти, Джеки, ходеше, за да види и да научи. Ама оня, другият де, ходеше, за да плячкосва, да извлече каквот може.

— Морган Слоут ли уби моя чичо Томи? — попита Джек.

— Хич нищо не знам за туй. Ти само ме слушай, пътнико Джек, щото времето е малко. Ако наистина смяташ, че тоя Слоут щял да идва насам…

— О, по телефона той наистина ми се стори дяволски ядосан, дори вбесен — каза Джек. Самата мисъл, че чичо Морган може да пристигне в Аркадия Бийч, го изнервяше.

— … значи времето е по-малко от всякогаж. Понеже той току-виж решил, че няма да му е лошо, ако майка ти умре. А неговият двойник сигурно се надява, че кралица Лаура е на смъртен одър.

— Двойник ли?

— Някои хора в този свят имат двойници в Териториите — каза Спийди. — Не са много, хората де, понеже там отвъд има много по-малко люде, може би един на всеки сто хиляди от тукашните. Но двойниците отиват и се връщат най-лесно.

— Тази кралица… тя е… двойница на майка ми, така ли?

— Да, поне така изглежда.

— Но майка ми никога…

— Да. Не е. Така е.

— А баща ми имал ли е… двойник?

— Амчи, наистина имаше. Свестен човек.

Джек навлажни устни. Ама че шантав разговор! Двойници и Територии!

— А когато баща ми умря тук, неговият двойник умря ли там отвъд?

— Да. Не точно по същото време, ама почти.

— Спийди?

— Какво?

— Аз имам ли двойник? В Териториите?

Тогава Спийди го погледна така сериозно, че Джек усети, как по гърба му полазва студ.

— Ти не, синко. Ти си само един. Ти си единствен, специален. И тоз тип Смуут…

— Слоут — каза Джек и се усмихна леко.

— … какъвто ще да е, той го знай. И туй е една от причините той да се залети насам толкоз скоро. И една от причините ти да тръгваш.

— Защо? — извика Джек. — Какво мога да сторя, как ще помогна, ако това е рак? Ако е рак и тя е тук, вместо в някоя клиника, значи няма начин, ако тя е тук, разбери, това означава… — Очите му отново се наляха със сълзи и той едва ги удържа. — Това значи, че той вече е навсякъде в нея.

„Навсякъде в нея.“ Това беше още една истина, която сърцето му разбираше. Истината за прогресивното й отслабване, истината за тъмните сенки под очите й. „Навсякъде в нея, но, милостиви Боже, хей, Боже, моля те, Господи, тя е моя майка…“

— Чудя се — довърши той с изтъняло гласче — как това място на сънищата наяве би могло да помогне?

— Мисля, че достатъчно приказки наприказвахме дотук — каза Спийди. — Повярвай само в туй, пътниче Джек: Никогаж не бих ти рекъл, че трябва да отидеш, ако не можеше да й помогнеш.