Стивън Кинг - Талисманът

— Но…

— Спокойно, пътнико Джек. Не можем да говорим повече, преди да ти покажа някои неща. Няма смисъл. Хайде.

Спийди прегърна Джек през рамената и го поведе покрай въртележката. Излязоха заедно през вратата и тръгнаха надолу по една от безлюдните странични алеи на лунапарка. Вляво от тях остана павилионът с електрическите колички, заключен и обкован с дъски, вдясно — поредица други павилиони, пицария, стрелбище. Всички те също бяха заковани с дъски (върху дъските избелели диви животни, изправени на задните си крака, важно се готвеха за скок).

Стигнаха до широката главна улица, наречена Бордуок авеню по някакво смътно подражание на Атлантик Сити. Лунапарк „Аркадия“ имаше кей, но не и истинска, постлана с дъски крайбрежна улица. Сега електронните игри бяха на сто метра вляво от тях, а входната арка на лунапарка — на двеста метра вдясно. Джек чуваше постоянния, глух тътен на разбиващите се вълни и самотните писъци на чайките.

Той погледна към Спийди, смяташе да го попита едно-друго, да се увери, че не става дума за някаква жестока шега… но не можа и да започне. Спийди вече бе извадил зелената стъклена бутилка.

— Това… — започна Джек.

— Ще те отведе там — рече Спийди. — Много хора, които гостуват отвъд, нямат нужда от него, но ти не си ходил там доста време, нали, Джеки?

— Да. — Кога за последен път беше затворил очи в този свят и ги бе отворил във вълшебния свят на сънищата наяве, в онзи свят с уханните, живителни миризми и наситеното, ясно небе? Миналата година? Не. По-отдавна значи… в Калифорния… след като баща му бе умрял. Тогава трябва да е бил на…

Джек ококори очи. Деветгодишен? Толкова отдавна? Цели три години?

Стана му страшно като си помисли колко тихо, колко незабележимо онези сънища, понякога сладки, понякога страшни и объркващи, го бяха напуснали, без да му дадат знак, сякаш голяма част от въображението му тихомълком и безболезнено бе умряла.

Той бързо взе бутилката от Спийди и едва не я изпусна. Стресна се и разбра, че се е уплашил. Някои от сънищата наяве наистина бяха обезпокоителни, така е, и грижовните предупреждения на майка му да не смесва реалността с измислицата (с други думи престани да фантазираш, Джеки, ще се смахнеш, стига, сладкото ми детенце) също бяха малко страшни, но сега той откри, че не иска да загуби онзи свят, въпреки всичко.

Погледна в очите на Спийди и си помисли: „Той също знае това. Знае всичко, което току-що си помислих. Кой си ти, Спийди?“

— Когато не си бил там известно време, нещо забравяш как да го направиш сам — каза Спийди и кимна към бутилката. — Затова си взех малко вълшебен сок. Тази течност е специална. — Последните думи Спийди изрече почти благоговейно.

— Тя оттам ли е? От Териториите?

— Не. Те ни доставят някои вълшебства и тук, пътнико Джек. Не много, ама все пак. Този вълшебен сок е от Калифорния.

Джек го погледна невярващо.

— Хайде. Сръбни си само глътчица, пък да видим няма ли да се понесеш — ухили се Спийди. — А пийнеш ли си достатъчно от туй, ти просто отиваш точно дет искаш. Пред очите ти стои един, който знай.

— Господи, Спийди, но… — Страхуваше се. Устата му пресъхна, слънцето му се струваше твърде ярко, чуваше биенето на пулса в слепоочията си. Под езика му горчеше, усещаше някакъв странен вкус, вкус на бакър, и си помисли: „Ей такъв ще е и «магичният му сок» — ужасен.“

— Ако се уплашиш и искаш да се върнеш, сръбни си отново — добави Спийди.

— Тя ще дойде с мен, така ли? Цялата бутилка? Обещаваш ли? — Мисълта да се окаже залостен там, в онова мистично място, докато тук Слоут тероризира болната му майка, беше непоносима.

— Обещавам.

— Добре… — Джек вдигна бутилката към устните си… после я поотпусна. Миришеше ужасно, на гранясало. — Спийди, не искам — прошепна той.

Лестър Паркър го погледна, устните му се усмихваха, но в очите му нямаше усмивка — те бяха строги. Неумолими, плашеха го. Напомниха му за черните очи: окото на чайката, окото от завихрения пясък. Ужас пролази в душата му. Джек протегна бутилката към Спийди.

— Не можеш ли да си я вземеш? — пресекливо прошепна той. — Моля.

Спийди не отговори. Не напомни на Джек, че майка му умира или че Морган Слоут пристига. Не го нарече страхливец, въпреки че той самият сега повече от всякога се чувствуваше като такъв. Много повече даже от онзи случай, когато не бе посмял да скочи от високата дъска в басейна и другите момчета го бяха освиркали. Спийди просто се обърна с гръб, загледа се в едно облаче и започна да си подсвирква.