Стивън Кинг - Талисманът

После изведнъж наведе глава напред между разтворените си колене и широко отвори уста, сигурен, че ще блъвне навън всичко без остатък. Вместо това само се оригна два пъти и усети, че стомахът му бавно се успокоява.

„От къпините е — помисли си той. — Ако не беше от къпините, със сигурност щях да повърна.“

Вдигна поглед и усети как нереалността отново го връхлита. Бе изминал не повече от шестдесет крачки по коларския път в света на Териториите. Беше сигурен в това. Да кажем, че крачката му е била широка петдесет сантиметра, не, нека кажем дори осемдесет, просто, за да не сгрешим. Това означава, че е изминал почти петдесет метра. Но…

Той погледна назад и видя арката и изписания върху нея с големи червени букви надпис: ЛУНАПАРК „АРКАДИЯ“. Въпреки че зрението му беше безупречно, той едва можеше да различи отделните букви. Хотел „Алхамбра“ и паркът сега се намираха вдясно от Джек, а зад тях бе океанът.

В света на Териториите той беше изминал петдесет метра.

Тук отвъд те сякаш отговаряха на повече от петстотин метра.

— Боже Господи! — прошепна Джек Сойер и покри с ръце очите си.

— Джек! Хей, момче! Пътнико Джек!

Гласът на Спийди едва достигна до него, заглушаван от рева на бучащ мотор. Джек вдигна поглед — главата му тежеше, изморените му крайници сякаш бяха пълни с олово — и видя, че някакъв допотопен камион бавно се търкаля към него. Каросерията беше боядисана в отвратително гущеровозелено. На волана седеше Спийди.

Той приближи камиона към бордюра, даде няколко залпа с мотора (Пуффф! Пуффф! Ууп-ууп-ууп!), загаси го (Хррръ-ъъррр…) и бързо се смъкна долу.

— Джек, добре ли си?

Джек вдигна ръка и му протегна бутилката.

— Вълшебният ти сок наистина изтощава, Спийди — жално каза той.

Спийди погледна обидено… после се засмя.

— М̀чи кой ти е казвал, че илачите трябва да са благи, а, пътнико Джек?

— Никой — отвърна момчето и усети как част от силата му бавно се връща, а потискащото чувство за дезориентация сякаш постепенно започва да го напуска.

— Е, Джек, сега вярваш ли?

Той кимна.

— Не — каза Спийди. — Тъй не върви. Кажи го високо и ясно.

— Териториите — започна Джек — съществуват. Там са. Съвсем истински. Видях една птица… — Той спря и потрепера.

— Каква птица? — остро попита Спийди.

— Чайка. Дяволски огромна чайка… — Джек поклати глава. — Няма да повярваш. — Помисли малко, после добави: — Не, предполагам, че ти ще повярваш. Някой друг може би не, но ти ще повярваш.

— Тя говореше ли? Там доста птици го правят. Говорят разни ми ти глупости, знайш. А има и някои, дето го правят като с чувство… то е лошо, чувството де, злобно, и обикновено избъбрят само лъжи.

Джек бавно кимаше. Дори само това, че слушаше как Спийди говори за случилото се, сякаш то е напълно в реда на нещата, съвсем нормално и обикновено, го караше да се чувствува по-добре.

— Мисля, че наистина говореше. Само че приличаше… — Замисли се. — Ами в училището, в което ходехме с Ричард в Лос Анжелос, имаше едно момче. Брандън Луис. То заекваше и когато говореше, почти нищо не му се разбираше. И птицата говореше по същия начин. Но аз разбрах какво каза. Тя каза, че майка ми умира.

Спийди прегърна Джек през раменете и известно време двамата мълчаливо седяха на бордюра. Администраторът на „Алхамбра“, който гледаше строго, раздразнено и подозрително всички живи същества във вселената, се появи с голям куп писма. Спийди и Джек проследиха с поглед как стига до ъгъла на Аркадия авеню и Бийч Драйв и набутва кореспонденцията на хотела в пощенската кутия. На връщане той ги удостои с беглия си поглед и се запъти по главната алея на парка към хотела. Темето му няколко пъти се мерна между високите, гъсти чемшири.

Ясно се чу как тежката входна врата се отваря и затваря. Джек потръпна от ужасното усещане, което предизвикваше в него есенната пустота на това градче. Широки, безлюдни улици. Дълъг плаж с тъжни, самотни дюни. Празен лунапарк, в който вагоните на влакчето са струпани под насмолен брезент и всички павилиони са заключени с катинари. Хрумна му, че майка му го бе довела на място, което много приличаше на края на света.

Спийди бе отметнал глава назад и пееше със своя искрен и топъл глас: „Дойдох за малко в туй градче… и много тук играх… и много се мотах… но лятото почти отмина, да, и зимата пристига… и вече казвам стига… и трябва да замина… на път далечен да замина…“

Той спря и погледна Джек.

— Хей, пътнико Джек, ще тръгваш ли на път?