Стивън Кинг - Талисманът

Сега към ужаса се присъедини и самота, Джек я усети как се промъква в душата му. Спийди се бе отвърнал от него, Спийди му бе обърнал гръб.

— Добре — каза Джек. — Ще го направя, щом това искаш от мен.

Той отново надигна бутилката и преди да успее да размисли и да се разколебае, отпи.

Вкусът беше много по-лош, отколкото бе очаквал. Джек беше опитвал различни вина и преди, дори бе започнал да проявява предпочитания към някои от тях (особено харесваше сухите бели вина, които майка му поднасяше с писия или с риба меч или с пъстърва). Това също приличаше на вино… но в същото време представляваше някаква ужасна комбинация от всички видове вина, които бе пил преди. Вкусът му беше остър, сладък и вкиснал и не бе вкус на свежо, а на мъртво грозде, на грозде, което не бе живяло добре.

Когато устата му се изпълни с ужасния морав и сладникав вкус, той наистина видя гроздовете — потъмнели и загубили блясък, прашни, меки и разплути, увиснали на лози, които се вият нагоре покрай мръсна гипсова стена, а над тях под лепкава като сироп слънчева светлина душно се стеле тишина, нарушавана единствено от досадното бръмчене на безброй мухи.

Джек преглътна и лека пареща нишка пролази през гърлото му и се спусна надолу.

Той затвори очи и се смръщи. Усети, че му се гади. Не повърна, но бе убеден, че ако беше закусвал и това щеше да стане.

— Спийди…

Той отвори очи и думите замряха в гърлото му. Забрави, че му се повръща, че иска да се отърве от тази ужасна пародия на вино. Забрави за майка си, за чичо Морган, за баща си и за всичко останало.

Спийди беше изчезнал. Познатите, щръкнали към небето дъги на влакчето бяха изчезнали. Бордуок авеню беше изчезнало.

Той вече се намираше някъде другаде. Той беше…

— В Териториите — прошепна Джек. Цялото му тяло тръпнеше от ужас и възторг. Той усещаше как косата гъделичка врата му, усещаше как глуповато ухилване придърпва ъгълчетата на устните му. — Спийди, аз съм тук, мили Боже, аз съм тук, в Териториите! Аз…

Но чудото го победи. Той обхвана устата си с ръка и бавно се завъртя в кръг, за да разгледа това място, в което го бе довел „вълшебният сок“ на Спийди.

Океанът все още се простираше пред него, но сега цветът му беше по-тъмен, по-наситеносин, най-индиговосиния цвят, който Джек някога бе виждал. Известно време момчето стоеше като заковано с коса, разрошвана от океанския бриз, и очи, впити в линията на хоризонта, където този индиговосин океан срещаше небе с цвят на избелен дънков плат.

Линията на хоризонта се забелязваше като далечна, но ясно изразена дъга.

Той поклати глава, смръщи се и се обърна. Плажна трева — висока, буйна и гъста — растеше на брега, където само преди минута се бе намирала кръглата постройка на въртележката. Кеят също беше изчезнал, на мястото му се извисяваше грамада от гранитни скали, които се спускаха към океана. Вълните се разбиваха в най-ниските от тях и водата с рев се втурваше като пощуряла в пукнатини и улеи — вековни следи на силата и мощта й. Пяна, гъста като разбита сметана, отхвръкваше нагоре в свежия въздух и вятърът я разнасяше.

Внезапно Джек хвана с палец и показалец лявата си буза и се ощипа толкова силно, че чак очите му се насълзиха, но нищо не се промени.

— Истина е — прошепна той. Още една вълна се разби и бели като извара топки пяна се разлетяха във въздуха.

Внезапно Джек осъзна, че Бордуок авеню все още е тук… в известна степен. Набразден от каруци коларски път започваше от върха на носа — от мястото, където Бордуок авеню завършваше при самия вход на игрите в това, което той в съзнанието си продължаваше да нарича „реален свят“ — спускаше се надолу към мястото, на което стоеше той, и после се виеше на север, точно както Бордуок авеню водеше на север вече като авеню „Аркадия“ след входната арка на лунапарка. По коларския път също растеше трева, но тя изглеждаше полегнала и позагубила блясък, което наведе Джек на мисълта, че коларският път все още се използува, поне от време на време.

Той се отправи на север. Продължаваше да стиска зелената бутилка в дясната си ръка. Изведнъж му хрумна, че там някъде, в един друг свят, Спийди държи капачката, която става на тази бутилка.

„Дали просто се изпарих и изчезнах пред очите му? Сигурно така е станало. Господи!“

На около четиридесет крачки надолу по пътя той стигна до някакъв гъсталак от къпинови храсти. Скупчени между бодлите, по клончетата висяха най-едрите, най-тъмните, най-сочните къпини, които някога бе виждал. Стомахът на Джек, очевидно преодолял възмущението си от „вълшебния сок“, шумно изкурка.