Стивън Кинг - Талисманът

„Къпини? През септември?“

Няма значение. След всичко, което се бе случило днес (а все още беше едва десет часа), да се кумиш пред къпини през септември изглеждаше някак си като да откажеш да глътнеш витаминче, след като вече си приел да глътнеш очистително.

Джек протегна ръка, напълни шепата си с къпини и ги набута в устата си. Бяха изумително сладки, изумително вкусни. Усмихнат (с тук-там боядисани в синьо устни), не изключващ напълно възможността да се е побъркал, той втори път напълни шепата си с къпини… след това трети. Никога не беше опитвал толкова вкусно нещо, макар и по-късно да си мислеше, че това се дължеше не само на самите къпини, а и отчасти на невероятната свежест на въздуха.

Докато пълнеше шепата си за четвърти път, по ръката му се появиха няколко драскотини, сякаш храстите му казваха да престане, понеже е хапнал достатъчно и стига толкова. Той смукна най-дълбоката драскотина, тази върху месестата възглавничка под палеца си, и се отправи на север по двете успоредни бразди. Движеше се бавно и се опитваше да огледа всичко наведнъж.

На няколко стъпки от къпиновия гъсталак спря, за да погледне нагоре към слънцето, което изглеждаше някак си по-малко, но пък по-огнено. Дали наистина имаше лек оранжев оттенък като на старите средновековни картини? Не беше изключено. И…

Някакъв писък, стържещ и неприятен като звука, който се чува при издърпването на стар ръждив пирон от дъска, изведнъж се надигна вдясно от него и прекъсна мислите му. Джек стреснато се обърна натам и очите му се ококориха.

Една чайка с умопомрачителни, почти невероятни размери (но наистина беше там — солидна като каменно блокче, съвсем реална) пищеше пронизително. Бе голяма колкото орел. Извила бялата си кръгла глава на една страна, тя отваряше и затваряше извитата си като кука човка. После изплющя с огромните си крила и острата плажна трева около нея се залюля.

И след това, очевидно без да се страхува, заподскача към Джек.

В далечината се разнесе ясният звук от много медни тръби, свирещи едновременно шумна, простичка мелодия и без каквато и да било причина Джек си помисли за майка си.

Той моментално погледна на север, привлечен от звука, който го изпълни с усещане за някаква неосъзната неотложност. Помисли си (ако изобщо имаше време за мислене), че се чувствува като човек, на когото му се яде нещо специално, нещо, което не е ял отдавна — сладолед или пържени картофи, или може би панирана костенурка, но в такъв случай човек не се сеща, преди да го види и да си го поръча, а само изпитва някаква неназована необходимост и тя не му дава мира и го изнервя.

Видя дълги тесни знамена и върха на нещо, което приличаше на огромна палатка, на павилион, щръкнал към небето.

"Това е точно мястото на „Алхамбра“ — помисли си Джек и тогава чайката изкряка зад гърба му. Той се обърна към нея и разтревожен откри, че тя вече е на по-малко от шест стъпки. Човката й отново зееше отворена и той видя мръсната й, розова лигавица и си спомни за вчерашния ден и за чайката, която беше пуснала мидата върху скалата, а после го бе фиксирала с ужасния си поглед, точно както правеше и тази тук. Чайката му се хилеше, той беше сигурен в това. Когато тя скочи още по-близо, той долови гадната воня, която се разнасяше около нея, миризмата на мъртва риба и разложени водорасли.

Чайката изсъска насреща му и отново размаха крила.

— Махай се оттук — високо каза Джек. Сърцето му щеше да изскочи, устата му пресъхна, но той нямаше да се остави да бъде уплашен от една чайка, пък била тя и голяма колкото тази. — Махай се!

Чайката отново отвори човката си… и тогава ужасните тласъци на зейналото й гърло сякаш започнаха да изричат думи, или поне така изглеждаше.

„Айка… и… иррра… Ек… айка миррррррааа…“

„Майка ти умира, Джек…“

Чайката пак подскочи към него, покритите й с люспи крака се вкопчваха в острата трева, човката й се отваряше и затваряше, черните й очи не изпускаха Джек от погледа си. Напълно несъзнателно той надигна зелената бутилка и отпи.

Отново ужасният вкус го накара до болка да стисне очи. Когато ги отвори, той глуповато започна да се взира в някакъв жълт пътен знак, върху който бяха нарисувани черните силуети на две тичащи хлапета, момиченце и момченце. ВНИМАНИЕ, ДЕЦА! НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА! — гласеше знакът. Една чайка, този път със съвършено нормална големина, изкряка и бързо отлетя от табелата, без съмнение стресната от внезапната поява на Джек.

Той се огледа. Чувствуваше се дезориентиран до прималяване. Стомахът му, пълен с къпини и „вълшебния сок“ на Спийди, шумно се бунтуваше. Краката му изведнъж започнаха да треперят и той се отпусна на бордюра, удари гърба си в стойката на пътния знак и зъбите му изтракаха.