Стивън Кинг - Талисманът

— Мразя го!

— Няма значение какво мразиш — строго каза Спийди. — Ще прекосиш континента и ще намериш едно място, една друга Алхамбра. Трябва да влезеш в туй място. То е страшно място, лошо място. Но ти трябва да влезеш в него.

— А как ще го намеря?

— То ще те вика. Ти ще го чуваш високо и ясно, сине.

— А защо… — започна Джек и навлажни устните си, — защо трябва да вляза там, щом е толкова лошо?

— Понеже то е мястото, където е талисманът. Нейде в онази друга Алхамбра.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ще разбереш — отвърна Спийди.

Изправи се и хвана ръката на Джек. Момчето се надигна. Двамата застанаха лице срещу лице — старият негър и малкото бяло момче.

— Слушай — каза Спийди и гласът му с бавен, напевен ритъм занарежда: — Талисманът ще ти бъде даден в ръката, пътнико Джек. Нито твърде голям, нито твърде малък. Той изглежда просто като една кристална топка. Пътнико Джек, хей, пътниче Джек, ти ще отидеш в Калифорния, за да го донесеш обратно тук. И туй е твойто бреме, туй е твоят кръст: изпуснеш ли го, всичко ще бъде загубено.

— Не разбирам за какво говориш — повтори Джек с някакъв странен инат. — Ти трябва да…

— Не — незлобливо отвърна Спийди. — Трябва да довърша оназ въртележка тази сутрин, Джек, туй трябва да направя. Нямам повече време за разни ала-бала. Трябва да се връщам, а ти трябва да тръгваш. Не мога да говоря повече сега. Догаждам се, че ще те видя пак. Тук… или там отвъд.

— Но аз не знам какво да правя! — извика Джек, докато Спийди се качваше в кабината на стария камион.

— Знайш достатъчно, за да тръгнеш — рече Спийди. — И ще стигнеш до талисмана. Той ще те дърпа към себе си.

— Аз дори не знам какво е талисман!

Спийди се засмя и запали мотора. Камионът бавно тръгна нагоре и блъвна огромно синьо кълбо изгорели газове.

— Погледни в речника! — извика Спийди и даде на заден. После спря, обърна и камионът се понесе към лунапарка „Аркадия“. Джек стоеше до бордюра и го гледаше как се отдалечава. Никога в живота си не се бе чувствувал толкова самотен.

Когато камионът на Спийди мина под арката на лунапарка, зави и изчезна, Джек тръгна към хотела. Талисман. В друга Алхамбра. На брега на някакъв друг океан. В душата му беше пусто. Сега, когато Спийди не стоеше до него, задачата му се струваше тежка като планина, също толкова огромна, и доста неясна. Докато Спийди говореше, Джек бе имал чувството, че почти разбира цялата тази смесица от намеци, заплахи и инструкции. Но сега всичко си беше просто една бъркотия. И все пак Териториите съществуваха. Той се вкопчи в тази сигурност толкова здраво, колкото можа, и тя хем го топлеше, хем го охлаждаше. Те бяха реално място и той отново тръгваше натам. Даже ако все още не разбираше всичко, даже ако беше само един невеж пилигрим, той тръгваше. И сега оставаше само да се опита да убеди майка си. „Талисман“ — прошепна си той тихичко, прекоси пустото Бордуок авеню и бързо изкачи стъпалата към пътеката между редиците чемшири. Тъмнината във вътрешността на „Алхамбра“, след като входната врата се затвори напълно, го сепна. Фоайето беше една дълга пещера, човек имаше нужда от свещ, за да не се сблъска с призраците. Пепеливият администратор мъждукаше на рецепцията, пробождаше Джек с белите си очи. Те излъчваха сигнали,предаваха му съобщение, да. Джек преглътна и се извърна. Съобщението го направи по-силен, по-уверен, въпреки че целта беше да го унизи.

Той продължи към асансьора с изправен гръб и спокойна крачка. „Мотаеш се насам-натам с негроци, а? Разрешаваш им да те гушкат, а?“ Асансьорът бръмчеше надолу като голяма тежка птица, вратите се разделиха и Джек влезе вътре. Обърна се да натисне бутона с номер 4. Администраторът продължаваше да седи като призрак зад бюрото и да изпраща съобщението си като куршуми в цел. „Негролюбец Негролюбец Негролюбец (Харесваш ли го по оня начин, а, келеменце? Горещ и черен, а? Точно за теб, а?).“ Вратите милостиво се затвориха. Стомахът на Джек слезе в петите му, асансьорът се потътри нагоре.

Омразата остана долу във фоайето. Дори самият въздух в асансьора стана по-чист, когато отминаха първия етаж. Сега всичко, което Джек трябваше да направи, беше да каже на майка си, че се налага да отиде в Калифорния сам. „Просто не позволявай на чичо Морган да те накара да подпишеш…“

Джек излезе от асансьора и за пръв път в живота си се запита дали Ричард Слоут разбира какъв всъщност е баща му.