Стивън Кинг - Талисманът

— Май ме нарече Джек Пътешественика, а? — каза той, след като издърпа стола и се отпусна върху него.

Лицето й бе много бледо, а сенките под очите й изглеждаха почти като синини.

— Баща ти не те ли наричаше така? Просто ей сега ми хрумна, че цяла сутрин си в движение.

— Той ме е наричал Джек Пътешественика, така ли?

— Или нещо подобно… когато беше съвсем мъничък. Сетих се! Джек Пътника. Точно така беше. Казваше ти Джек Пътника. Разбираш ли, беше забавно да те наблюдаваме как се носиш надолу по моравата. Между другото, оставих вратата отворена. Не знаех дали не си забравил да си вземеш ключ.

— Видях — отвърна той, разтърсен от новата информация, която тя така непринудено сподели с него.

— Искаш ли нещо за закуска? Аз просто не можах да понеса дори мисълта да ям още веднъж в онзи хотел.

Сервитьорката вече бе застанала до тях.

— За вас, младежо? — попита тя и леко повдигна таблата си.

— Откъде знаеше, че ще те намеря тук?

— Ами че къде другаде би могъл да отиде човек? — сви рамене тя и каза на сервитьорката: — Моля, донесете му закуска за великани. Той расте поне с един сантиметър на ден.

Джек се облегна назад. Чудеше се как да започне. Майка му го погледна изпитателно и той започна, трябваше да започне сега.

— Мамо, ако се наложи да замина за известно време, ти ще се справиш ли?

— Какво имаш предвид с това „справям се“? И най-вече какво означава „за известно време“?

— Ами… ще бъдеш ли в състояние… ще можеш ли да се справиш с неприятностите от страна на чичо Морган?

— Мога да се оправя със стария Слоут — каза тя и се усмихна. — Всякак ще се оправя с него поне на първо време. Но какви са тези въпроси, Джеки? Ти не си тръгнал заникъде.

— Но трябва — отвърна той. — Честно. — После осъзна, че сигурно звучи като дете, което си проси играчка. За щастие в този момент пристигна келнерката с панерче препечени филийки и чаша доматен сок. Той за миг отмести поглед встрани и когато отново погледна към майка си, тя вече мажеше с конфитюр една от филийките.

— Трябва да замина — повтори той. Тя му подаде филийката със замислено лице, но не каза нищо. — Може да не ме виждаш известно време, мамичко. Искам да се опитам да ти помогна. Затова трябва да замина.

— Да ми помогнеш ли? — възкликна тя и Джек забеляза, че само около седемдесет и пет процента от скептичността й бяха непресторени.

— Искам да се опитам да ти спася живота — уточни Джек.

— Така ли?

— Мога да го направя.

— Значи можеш да ми спасиш живота. Това е твърде интересно, Джеки, то неминуемо ще те превърне в знаменитост някой ден и ще ти осигури най-гледаното телевизионно време. Мислил ли си някога за създаването на развлекателни програми? — Тя беше оставила изцапания с конфитюр нож и объркано кокореше очи, но зад престореното неразбиране той видя две неща — ново припламване на ужасния й страх и смътна, почти неосъзната надежда, че в края на краищата той все пак би могъл да направи нещо.

— Дори ако не разрешиш, аз съм решил и ще го направя. Така че може би е по-добре да ми дадеш съгласието си.

— Е, чудесна сделка, няма що. Особено като се има предвид, че изобщо нямам представа за какво става дума.

— Мисля, че имаш, мамо, имаш някаква представа. Понеже татко съвсем точно щеше да знае за какво говоря.

Тя се изчерви и стисна устни.

— Това е непочтено, Джеки. Не можеш да използуваш това, което, може би Филип е щял да знае, като оръжие срещу мен.

— Не което е щял, а което наистина е знаел.

— Говориш абсолютни глупости, синчето ми.

Сервитьорката постави поднос с бъркани яйца, пържени картофи и наденички пред Джек и шумно въздъхна.

След като тя важно се отдалечи, майка му сви рамене.

— Изглежда, не мога да намеря верния тон с персонала тук. Но глупостите са глупости са глупости, ако цитираме Гъртруд Стайн 7 7 Гъртруд Стайн (1874–1946) — американска писателка, живяла в Париж и оказала влияние с творчеството си върху писатели като Хемингуей, Скот Фицджералд и други от тяхното поколение. Има се предвид прочутото й изречение, свързано с концепцията й за изкуството: „Розата е роза е роза е роза е роза.“ .

— Аз ще ти спася живота, мамо — повтори той. — Трябва да отида много надалеч и да донеса нещо, което ще направи това. Тъкмо така ще постъпя.

— Бих искала да разбера за какво говориш.

„Напълно обикновен разговор — помисли си Джек. — Толкова обикновен, както когато искаш разрешение да прекараш няколко дни в къщата на някой приятел.“ Той разряза наденичката на две и пъхна едното парче в устата си. Тя внимателно го наблюдаваше. Наденичката бе сдъвкана, погълната и последвана от хапка пържени яйца. Бутилката на Спийди убиваше като остър камък гърба му.