Стивън Кинг - Талисманът

— А също бих искала да не се държиш така, сякаш не чуваш дребните ми забележки по твой адрес, колкото и тъпи да са те.

Джек упорито преглътна яйцата, набоде няколко солени картофчета и ги напъха в устата си.

Лили отпусна ръце в скута си. Колкото по-дълго той не отвърнеше, толкова по-внимателно щеше да го слуша тя, когато наистина започнеше да говори. Момчето се престори, че мисли единствено за закуската си. Яйца, наденичка, картофи. Наденичка, картофи, яйца. Картофи, яйца, наденичка, чак докато усети, че тя всеки миг ще се разкрещи насреща му.

„Баща ми ме е наричал Джек Пътника — мислеше си то. — Истина е. Така е било, колкото и да не ми се вярва.“

— Джек…

— Мамо, татко не ти ли се е обаждал понякога много отдалече, въпреки че ти си знаела, че по това време трябва да е в града?

Тя вдигна вежди.

— И никога ли не си… влизала в някоя стая, защото си предполагала, че е там, може би даже си знаела, че е там, но не си го намирала?

„Остави я да смели това!“

— Не — отвърна тя.

И двамата позволиха на отрицанието да се измъкне.

— Почти никога.

— Мамо, вече се случи и на мен — каза Джек.

— Сам знаеш, че за това винаги имаше обяснение.

— Ти пък знаеш, че баща ми винаги му намираше цаката, когато трябваше да обясни нещо. Особено, когато нещата изобщо не можеха да бъдат обяснени. Много го биваше. Това е една от причините да бъде толкова добър посредник.

Тя отново замълча.

— Е добре, аз знам къде е ходел — каза Джек. — И вече бях там. Тази сутрин. И ако отида отново, мога да се опитам да ти спася живота.

— Не е необходимо ти да ми спасяваш живота, не е необходимо да го спасява който и да било — изсъска майка му.

Джек погледна към опустошената си чиния и промърмори нещо.

— Я повтори, не чух — нареди му тя.

— Мисля, че е необходимо, казах. — Посрещна с поглед очите й.

— А ако предположим, че попитам как възнамеряваш да го направиш?

— Не мога да отговоря, защото самият аз все още не съм напълно наясно. Мамо, така и така не съм на училище… дай ми възможност. Може би ще отнеме само седмица.

Тя вдигна вежди.

— Е, може и малко повече — призна той.

— Смятам, че си се смахнал — каза тя. Но той видя, че част от нея иска да му повярва, и следващите й думи доказаха това. — Ако… ако съм достатъчно луда, за да ти разреша да заминеш заради тази мистериозна задача, трябва да бъда сигурна, че не те грози никаква опасност.

— Татко винаги се връщаше — изтъкна Джек.

— Предпочитам да рискувам своя живот, а не твоя — отвърна тя и тази истина също увисна като огромна преграда между тях.

— Ще се обаждам, когато мога. Но не се тревожи, ако мине цяла седмица, без да позвъня. Ще се върна, точно както татко винаги се връщаше.

— Цялата история е смахната — каза тя. — Начело с мен. Как ще се добереш до мястото, в което трябва да отидеш? И къде е то? Имаш ли достатъчно пари?

— Имам всичко необходимо — бързо отвърна той, като се надяваше, че тя няма да разчопля повече първите два въпроса. Мълчанието растеше, растеше и най-после той добави: — Предполагам, че ще вървя предимно пеша. Не мога да говоря много за това, мамо…

— Джек Пътника — въздъхна тя. — Почти повярвах…

— Да — кимна той, — да.

„И може би — помисли си Джек, — ти знаеш нещо от онова, което знае тя, истинската кралица, и затова ме пускаш да тръгна на път толкова лесно.“

— Така е. Аз също вярвам. Това го превръща в реалност — добави той.

— Е… когато каза, че няма значение какво ще кажа…

— И щях да го направя.

— … тогава ми стана ясно, че наистина е без значение какво ще кажа. — Тя смело го погледна. — Но въпреки това има значение. Искам да се върнеш тук веднага щом можеш, момчето ми. Не тръгваш още сега, нали?

— Напротив, трябва. — Джек дълбоко си пое дъх. — Да. Тръгвам веднага щом се разделим.

— Е, аз почти повярвах в тези брътвежи. Ти си син на Фил Сойер, добре. Но не си намерил някое момиче тук наоколо, нали?… — Втренчи се в него. — Не. Няма момиче. Хубаво. Опитай се да ми спасиш живота. Нека бъде както си решил. — Поклати глава и той като че ли видя особен, трескав блясък в очите й. — Ако ще тръгваш, направи го още сега, Джеки. Обади ми се утре.

— Ако мога — каза той и се изправи.

— Ако можеш. Да, разбира се. Прости ми. — Тя сведе очи и той забеляза, че погледът й е нефокусиран. По бузите й избиха червени петна.

Джек се наведе и я целуна, но тя му направи знак да тръгва. Сервитьорката ги зяпаше, сякаш представяха някаква пиеса. Въпреки всичко, което майка му току-що бе казала, Джек си помисли, че беше успял да свали недоверието й едва до около петдесет процента, или с други думи, тя вече не знаеше какво да вярва.