Стивън Кинг - Талисманът

Жената в магазинчето се прокашля. Джек си помисли, че сигурно минути наред се е взирал в думите на Даниел Уебстър.

— Кажете — обади се жената зад него.

— Извинете — повтори Джек и мръдна към центъра на фоайето. Гадният администратор вдигна вежди и се обърна встрани, за да разучава безлюдното стълбище. Джек събра сили и се приближи към него.

— Господине — каза той, когато застана пред рецепцията. Онзи се преструваше, че се опитва да си спомни столицата на Северна Каролина или главното експортно перо на Перу.

— Господине.

Мъжът се смръщи. Та зает с мислите си, той почти не бе тук, бива ли да го обезпокояват!

Джек разбираше, че всичко е само представление, и каза:

— Дали ще можете да ми помогнете.

Онзи реши да го погледне все пак.

— Зависи каква помощ ти трябва, момче.

Джек съзнателно реши да пренебрегне скритата подигравка.

— Да сте виждали майка ми да излиза преди малко?

— Какво значи преди малко? — Сега подигравката бе почти явна.

— Питам само дали сте я видели да излиза.

— Страхуваш се, че е зърнала как си държите ръчичките с твоя любим там навън, а?

— Господи! Що за влечуго сте вие! — възкликна Джек, смаян от самия себе си. — Не, не се страхувам от това. Само се чудя дали е излязла и ако не бяхте такова влечуго, щяхте да ми кажете. — Лицето му бе почервеняло и той осъзна, че е стиснал юмруци.

— Е, добре, тя наистина излезе — отвърна администраторът и се наклони към рафта с ключове зад гърба си. — Но няма да е лошо да сдържаш езика си, момче. Най-добре ще бъде да ми се извиниш, надути ми господинчо Сойер. И аз имам очи! И аз ги разбирам тия работи!

— Вие си мерете приказките и аз ще си гледам работата — каза Джек. Спомни си тази фраза от една от старите плочи на баща си. Тя може би не бе напълно подходяща за случая, но му пасна на устата, пък и онзи гадняр премигна задоволително.

— Може би е някъде в парка, не зная — унило добави администраторът, но Джек вече вървеше към вратата.

Незабавно забеляза, че любимката на автокината и кралица на второкласните филми я няма в обширния парк отпред. Друго не бе и очаквал, тъй като в противен случай би я видял още на идване към хотела. Освен това Лили Кавано не беше от хората, които се разтакават по паркове. Това й бе толкова неприсъщо, колкото и инсталирането на препятствия на плажа.

Няколко коли се влачеха по Бордуок авеню. Една чайка зловещо изпищя високо в небето и сърцето на Джек се сви.

Той прокара ръка през косата си и огледа светлата улица, първо нагоре, после надолу. Може би тя просто се е заинтересувала от Спийди, може би е искала да види този необикновен нов приятел на сина си и е тръгнала надолу към лунапарка. Но Джек не можеше да си я представи там, както не можеше да си я представи и да се лангърка безцелно из парка. Избра по-малко познатия маршрут към градчето.

След високия жив плет, ограждащ „Алхамбра“ и парка, започваше дълга редица ярко боядисани магазини, първият от които беше сладкарница „Аркадия“. Единствено тя и дрогерията „Нова Англия“ продължаваха да работят и извън сезона. Джек се поколеба известно време, застанал на поизронения тротоар. Беше малко вероятно любимката на автокината да пие чай в подобна сладкарница, но тъй като това бе първото място, където все пак можеше да я открие, той тръгна по тротоара натам и надникна през прозореца.

Зад касата седеше и пушеше жена с вдигната на кок коса. Сервитьорка, облечена в розова найлонова рокля, се подпираше на срещуположната стена. Клиенти нямаше. После на една от масите откъм страната на „Алхамбра“ Джек забеляза как някаква възрастна жена отпива от чашата си. Единствената в сладкарницата, с изключение на персонала. Той продължи да наблюдава старицата, която изискано остави чашата върху чинийката и извади цигара от чантата си, и чак тогава с болезнена изненада откри, че това е майка му. Миг по-късно възрастта й сякаш изчезна.

Той обаче запомни гледката и някак си му се струваше, че вижда двоен образ — Лили Кавано Сойер и онази крехка стара жена в едно и също тяло.

Джек отвори внимателно вратата, но въпреки това звънчето издрънча. Блондинката на касата кимна и се усмихна. Сервитьорката се изправи и поглади полата си. Майка му го погледна сякаш с искрена изненада и после широко му се усмихна.

— Ей, пътешественико Джек, вече си толкова висок, че просто ми се стори как виждам през вратата да влиза баща ти — каза тя. — Понякога забравям, че си само дванадесетгодишен.