Стивън Кинг - Талисманът

От коридора с празните свещници и картините, на които малки корабчета плаваха в разпенени, набръчкани морета, през открехнатата навътре врата с номер 408 се виждаше част от избелелия килим. Слънчевата светлина, проникваща през прозорците на всекидневната, очертаваше издължен правоъгълник върху вътрешната стена.

— Ей, мамо — каза Джек, като влезе в стаята, — не си затворила вратата, какво е… — Той беше сам и говореше на мебелите. — Мамо? — От подредената стая го лъхна някакво безредие — препълнен пепелник, недопита чаша вода върху ниската масичка за кафе.

Джек си обеща, че този път няма да изпада в паника.

Бавно се завъртя в кръг. Вратата на спалнята й беше отворена, а самото помещение — тъмно като фоайето. Лили не бе дръпнала пердетата.

— Ей, знам, че си тук — каза той и прекоси спалнята, за да почука на вратата на банята. Никакъв отговор. Джек отвори вратата и видя розова четка за зъби до мивката и зарязан върху тоалетката гребен със заплетени между зъбците му светли косми. „Лаура де Лосиан“ — пошушна някакъв глас в съзнанието му и той бързо излезе от малката баня, сякаш името го ужили.

„О, не започвай пак — каза си той. — Къде ли е отишла?“

И вече го виждаше.

Виждаше го, докато вървеше към спалнята си, виждаше го, докато отваряше вратата и проучваше с поглед неоправеното си легло, празната си раница, скупчените книги и натрупаните върху тоалетната масичка чорапи. Виждаше го, когато погледна в собствената си баня, където пешкирите висяха в ориенталски безпорядък вляво и вдясно, отстрани на ваната и покрай пластмасовите шкафове.

Морган Слоут се втурва през вратата, сграбчва майка му за ръката и я тегли надолу по стълбите…

Джек бързо се върна във всекидневната и този път провери зад дивана.

… издърпва я през страничната врата, набутва я в някаква кола, очите му постепенно стават жълти…

Той взе телефона и натисна нулата.

— Обажда се Джек Сойер… от четиристотин и осма. Майка ми да е оставяла някакво съобщение за мен? Трябваше да е тук… но… е излязла… и сигурно…

— Ей сега ще погледна — отвърна момичето и той от напрежение още по-силно стисна слушалката. — Няма съобщение за четиристотин и осма, съжалявам.

— А за четиристотин и седма?

— Също няма.

— Ами… тя дали е имала посетители през последния час, час и нещо? Идвал ли е някой тази сутрин? Да я види, искам да кажа.

— Това знаят на рецепцията — отвърна телефонистката. — Няма начин да научавам оттук. Искате ли да проверя вместо вас?

— Да, много ви моля — каза Джек.

— О, и без това умирам от скука в тази морга. Почакайте така.

Още един изпълнен с напрежение миг. Тя се върна с думите:

— Никакви посетители. Може би е оставила бележка някъде горе, в апартамента.

— Ами да, ще погледна — измрънка Джек и затвори. Дали администраторът е казал истината? Или Морган Слоут просто му е протегнал ръка, а в месестата й длан се е гушела сгъната като марка двадесетдоларова банкнота. Джек видя и тази сцена.

Той се строполи на дивана и сподави глупавото си желание да погледне под възглавниците. Разбира се, чичо Морган не е можел да дойде и да я отведе. Той все още е в Калифорния. Но пък какво му е пречело да изпрати други хора да свършат това вместо него! Хората, за които бе споменал Спийди, странниците, стъпили с по един крак във всеки свят.

Не го свърташе на едно място. Скочи от дивана, излезе в коридора и затвори вратата. Направи няколко крачки, после се сепна, върна се обратно, отключи със своя ключ, остави вратата полуоткрехната и отново затупурка към асансьорите. Беше напълно възможно само да е мръднала до магазинчето във фоайето за вестници и списания, без да си е взела ключа.

Едва ли. Той не я бе виждал да хваща вестник от началото на лятото. Новините научаваше единствено по радиото.

Значи е излязла да се поразходи.

Прави упражнения и диша дълбоко. Или просто се движи насам-натам. А може би Лили Кавано внезапно е решила да се пробва на сто метра. Подредила си е препятствията долу на плажа и тренира за следващата олимпиада… Слезе с асансьора във фоайето и надникна в магазинчето. Възстаричката блондинка зад щанда го погледна над рамката на очилата си. Плюшени играчки, купчинка тънки вестници, парфюмиран сапун за бръснене, стойка за списания с клюмнали от преградите й „Пипъл“ и „Ню Хампшир Магазин“.

— Извинете — каза Джек и се обърна.

Откри, че втренчено гледа гравираната табела до огромната, обезсърчена папрат: „… залиня и скоро ще трябва да умре…“.