Стивън Кинг - Талисманът

Още преди да отвори очи, Джек разбра от великолепието и свежестта на миризмите наоколо, че се е пренесъл в Териториите. Коне, трева, зашеметяващ аромат на сурово месо, прах. Самата свежест на въздуха.

— Знам, че работя прекалено — каза Морган Слоут на сина си Ричард вечерта, когато говореха по телефона. Ричард използуваше обществения телефон в коридора на долния етаж на общежитието си, а баща му седеше на бюрото си на последния етаж на първата и най-сладка недвижима собственост на „Сойер & Слоут“ в Бевърли Хилс. — Но ще ти кажа, момчето ми, че много пъти човек сам трябва да свърши нещата, ако иска да ги види свършени както трябва. Особено сега, когато се отнася за семейството на починалия ми съдружник. Надявам се, че това няма да продължи дълго. Вероятно ще успея да уредя всичко за по-малко от седмица в проклетия Ню Хампшир. Ще ти позвъня отново, щом всичко свърши. И тогава ще си направим пак едно пътешествие с железницата, както преди. Сигурен съм, че трябва да има някаква справедливост, все пак. Имай доверие на твоя старец.

Сделката от сградата се бе оказала особено сладка, главно заради желанието на Слоут да върши нещата сам. След като той и Сойер си бяха уредили годишен доход чрез краткосрочно отдаване под наем, а после (след канонада от съдебни процеси) и от дългосрочно, те фиксираха наемната си тарифа за квадратен метър площ доста високо, като направиха необходимите подобрения и дадоха обява, че търсят нови арендатори. От старите наематели остана единствено Китайският ресторант на партера, който се лигавеше с някакъв наем, чийто размер възлизаше приблизително на една трета от истинската стойност на мястото. Слоут се беше опитал да проведе разумна дискусия с китайците, но когато те разбраха, че възнамерява да ги накара да плащат по-висок наем, изведнъж загубиха способността си да говорят или да разбират английски. Опитите на Слоут за договаряне куцукаха няколко дни и тогава той случайно забеляза, че един китаец от помощния персонал на ресторанта изнася кофа с мазна лой през задната врата на кухнята. С предчувствие за нещо добро, Слоут го последва през тъмния тесен проход и видя, че онзи изсипва отпадъците в кофата за боклук в задния двор. Повече не му трябваше. На следващия ден ограда от метална мрежа разделяше ресторанта от задния двор. А след още един ден инспектор от Здравния отдел сервира на китаеца жалба, придружена с призовка. Сега кухненският персонал трябваше да пренася всичките си отпадъци, включително препържените мазнини, през залата за хранене до новите кофи край металната мрежа, която Слоут бе издигнал покрай ресторанта. Бизнесът замря. Клиентите не харесваха неприятната миризма на поставени наблизо кофи за боклук. Собствениците си припомниха английския език и предложиха да удвоят месечния наем. Слоут отговори с гръмка реч, която не каза нищо. Същата нощ, заредил се с три големи мартинита, той подкара от къщи към ресторанта, където извади една бейзболна бухалка от багажника на колата си и разби предните витрини, които някога предоставяха приятна гледка към улицата, а сега имаха изглед към тесния проход между сградата и оградата от метална мрежа, която завършваше с редица кофи за боклук.

Да, той беше извършил тези неща… но щеше ли да бъде истински Слоут, ако не ги бе направил.

На следващата сутрин китайците поискаха нова среща и този път предложиха четворен наем.

— Е, сега вече говорите сериозно — каза Слоут на китайците, които стояха пред него с вкаменени лица. — И чуйте какво ще ви кажа! Само за да докажем, че всички сме от един и същи отбор, ние ще поемем половината разноски за поправката на прозореца ви.

Само девет месеца след като компанията „Сойер & Слоут“ бе станала собственик на сградата, всички наеми скочиха значително и първоначалните разходи и проектните приходи започнаха да изглеждат прибързано песимистични. Сега тази сграда бе една от по-скромните авантюри на „Сойер & Слоут“, но Морган Слоут се гордееше с нея, колкото и с масивните им нови постройки в търговската част на града. И когато сутрин идваше на работа, самото минаване покрай мястото, на което бе издигнал оградата, всеки ден му напомняше колко много е допринесъл за възхода на „Сойер & Слоут“ и колко основателни са претенциите му!

Това чувство за справедливост, свързано с последните му желания, се разпалваше все повече, докато говореше с Ричард по телефона. Та в края на краищата нали заради Ричард искаше да поеме и дела на Фил Сойер, нали заради него искаше цялата компания. Ричард олицетворяваше неговото безсмъртие, така го разбираше той. Неговият син притежаваше необходимите способности, за да посещава най-добрите икономически училища и после, след като завърши и право, щеше да дойде в компанията. И така, напълно въоръжен, Ричард Слоут щеше да пренесе целия този сложен и деликатен комплекс — компанията „Сойер & Слоут“ — в следващото столетие. Смешните му момчешки амбиции да става химик едва ли щяха да издържат още дълго в борбата с решеността на баща му да ги задуши. Ричард беше достатъчно умен, за да види, че това, което върши баща му, е сто пъти по-интересно, да не споменаваме и колко пъти по-доходно, от заниманията с епруветка над Бунзенова горелка. Тези измишльотини за научна работа в областта на химията бързо-бързо щяха да отпаднат, потопи ли се веднъж момчето в реалния свят. И ако Ричард е толкова загрижен да не би да ощети Джек Сойер, той лесно може да бъде убеден, че петдесет хиляди на година и гарантирано обучение в колеж са не само почтено обезщетение, а рядко великодушие. Княжеско. Кой би могъл да каже дали Джек иска каквато и да било част от компанията, или дали ще има необходимия талант да я управлява?