Стивън Кинг - Талисманът

Ангели и вълкодлаци.

— Наистина съм слушал приказки за вълкодлаци — каза Джек. — Има ги даже в анимационните филмчета. Това нищо не означава, Спийди.

— Може и тъй да е. Но пък съм чувал, че ако някой измъкнел репичка от земята, друг човек можел да я подуши чак на половин километър, репичката де, толкова е благ и чист въздухът.

— Но ангелите…

— Хора с крила.

— И болни кралици — каза Джек, който прие всичко за някаква шега. — Човече, това ще е някое глухо кътче, измислено от теб. Нали, певецо с метлата?

Но още докато произнасяше думите, усети, че му става лошо. Спомни си черното око на чайката, което го фиксираше, докато тя дърпаше мидата от черупката. Почти чу енергичния, припрян чичо Морган да пита дали Джек може да извика кралица Лили на телефона.

Кралицата на второкласните филми. Кралица Лили Кавано.

— Дааа — меко каза Спийди. — Навсякъде неприятности, сине. Болна кралица… може би умираща. Умираща, синко. И един цял свят, а даже и два чакат там навън, просто чакат да видят дали някой може да я спаси.

Джек го зяпна с отворена уста. Чувствуваше се така, сякаш пазачът просто го беше ударил в стомаха. Да я спаси ли? Да спаси майка си? Паниката отново започна да го връхлита. Как би могъл да я спаси? И означават ли всички тези побъркани брътвежи, че тя наистина умира, умира там в онази стая?

— Работа те чака, пътнико Джек — каза му Спийди. — Работа, от която не мож̀ се отърва, такава е самата Божа истина. Де да не беше тъй!

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Джек.

Дъхът му сякаш бе впримчен в тесен горещ джоб, появил се в основата на шията му. Той погледна към един от другите ъгли на малката червена стая и в сумрака видя разнебитена, подпряна на стената китара. До нея имаше тънък, навит на руло дюшек. Спийди спеше до китарата си.

— Дали? — рече той. — Е, ще дойдат времена и ти ще разбереш, какво съм имал на ума си, и ще знайш повече, отколкот мислиш, че знайш. Много, ама много повече.

— Но аз не… — започна Джек и изведнъж се сепна. Току-що си бе спомнил нещо. Но сега се уплаши още повече, защото друг къс от миналото нахлу и прикова вниманието му. Той изведнъж се изпоти и по кожата му полазиха студени мравчици, сякаш някой го бе напръскал с тънка струя вода. Този спомен се бе опитвал да потисне той вчера сутринта, докато стоеше пред асансьора и се мъчеше да скрие колко неудържимо му се пишка.

— Не бях ли казал, че е време за едно освежително? — попита Спийди, наведе се към пода и отмести една откована дъска.

Джек отново видя как двама невзрачни мъже се опитват да набутат майка му в някаква кола. Над покрива й се полюляваха наведените клони на огромна палма.

Спийди нежно извади половинлитрова бутилка от кухината между дъските. Стъклото беше тъмнозелено, а течността вътре изглеждаше черна.

— Туй ще ти помогне, сине. Нужна ти е само глътчица, тя ще те прати на нови места, ще ти помогне да наченеш оназ работа, за която ти говорех.

— Не мога да остана, Спийди — изстреля Джек.

Изгаряше го отчаяно нетърпение да се върне в „Алхамбра“. Старецът положи видими усилия да потули изненадата, изписала се върху лицето му, и пъхна бутилката обратно в кухината. Джек вече бе на крака.

— Разтревожен съм — каза той.

— За майка си, а?

Джек кимна, докато отстъпваше гърбом към отворената врата.

— Ами тогаз най-добре се успокой и иди се увери, че тя е добре. Можеш да се върнеш тук всякогаж, пътнико Джек.

— Добре — отвърна момчето и за миг се поколеба на прага. — Мисля… мисля, че си спомням кога сме се срещали преди.

— Ами, ами, аз съм взел нещо да изкуфявам — каза Спийди, като клатеше глава и размахваше ръце пред себе си. — Ти имаше право. Никогаж не сме се срещали преди миналата седмица. Връщай се при майка си, та да се успокоиш.

Джек изхвръкна през вратата и затича под ярката слънчева светлина към високата арка, през която се излизаше на улицата. Забеляза ширналите се върху нея огромни букви „ЯИДАКРА“ КРАПАНУЛ. През нощта оцветените крушки щяха да изписват буква по буква името на парка отляво надясно и отдясно наляво. Облачета прах се надигаха под кецовете му. Джек напрягаше мускулите си, караше ги да се движат по-бързо и по-силно, така че когато мина под арката, сякаш летеше.

Деветстотин седемдесет и шеста. Джек се бе разтакавал по „Родео Драйв“ един следобед през юни. Или през юли?… беше някакъв следобед, когато сушите вече са започнали, но още не е настъпило времето всички да се тревожат за пожарите в храсталаците по хълмовете. Сега дори не можеше да си спомни къде бе отивал тогава. Сигурно при някой приятел, но във всеки случай едва ли беше бързал особено. Спомняше си, че тъкмо бе успял да стигне до положението да не мисли за баща си през всяка свободна секунда, понеже месеци наред след смъртта на Филип Сойер при един инцидент по време на лов неговата сянка, болката от неговата загуба неудържимо се бе втурвала срещу Джек винаги, когато момчето бе най-малко подготвено да я посрещне. Джек беше само седемгодишен, но разбираше, че част от детството му е открадната от него, неговата шестгодишна личност сега му се струваше прекомерно наивна и глупава, но той се бе научил да вярва в силата на майка си. Безформени и свирепи заплахи вече не се спотайваха в тъмни ъгли, дрешници с открехнати врати, сенчести улици и празни стаи.