Стивън Кинг: Талисманът

НОЩ и ДЕН, ЛУНА и СЛЪНЦЕ, ТЪМНИНА и СВЕТЛИНА. И негърът беше по-добрата от двете противоположности. И когато мисълта на Джек го отведе толкова далече, цялата онази паника, която бе надвил в малкия парк на хотела, отново се опита да го връхлети. Той си плю на петите и затича.

Когато момчето видя Спийди да увива с изолирбанд някакъв дебел шнур — коленичил отвън до сивата олющена стена с наведена и почти опряна в кея посивяла глава и прозиращо през излинялото, зелено дъно на работните му панталони мършаво тяло, то осъзна, че няма никаква представа за това какво е смятало да каже на пазача и дали изобщо е възнамерявало да му каже нещо. Спийди превъртя още веднъж черната ролка около шнура, поклати глава, извади от увисналия джоб на ризата си очукана чекийка и с хирургическа сръчност отряза лентата от ролката. Джек щеше да избяга и оттук, ако можеше, но той хем пречеше на работата на човека, хем смяташе, че е лудост да мисли, че Спийди наистина би могъл да му помогне по някакъв начин. Що за помощ можеше да получи той от един стар пазач в празен лунапарк?

Тогава Спийди изви глава, откри присъствието на момчето и лицето му изрази топло, приветствено чувство, не толкова чрез усмивка, колкото чрез задълбочаване на всичките си груби бръчки, и Джек разбра, че поне не е натрапник.

— Пътнико Джек — каза Спийди, — бях започнал да се страхувам, че си решил да стоиш далеч от мен. И то тъкмо, когато трябва да станем приятели. Хубаво е, че те виждам отново, синко.

— Да, наистина е хубаво — въздъхна Джек.

Спийди пусна чекийката обратно в джоба на ризата си и толкова лесно, толкова атлетично изправи високото си, кокалесто тяло, сякаш то беше безтегловно.

— Цялото туй място минава покрай ушите ми — каза той. — Просто ги насочвам сегиз-тогиз насам-натам, то туй е достатъчно за да се догадя дали всичко си върви повече или по-малко както трябва. — Той спря насред мисълта си и се вгледа в лицето на Джек. — Светът не ще да е много хубав точно сега, чини ми се. Пътникът Джек май го е загазил с големи тревоги, а? Тъй ли стана, синко?

— Да, в известен смисъл — започна Джек, който още нямаше представа как да изрази нещата, които го безпокояха. Те не можеха да бъдат напъхани в обикновени изречения, защото обикновените изречения караха всичко да изглежда рационално. Едно… две… три: светът на Джек вече не се движеше по тези прави коловози. Всичко, което не можеше да изрече, тежеше в гърдите му.

Той отчаяно погледна високия слаб човек пред себе си. Ръцете на Спийди бяха напъхани дълбоко в джобовете, гъстите му сиви вежди бяха сключени от двете страни на дълбоката вертикална бръчка. Очите на Спийди, толкова светли, като че ли изобщо нямаха цвят, отскочиха от подкожушената боя на кея и срещнаха неговите собствени, и изведнъж Джек отново се почувствува по-добре. Не разбра защо, но, изглежда, Спийди можеше директно да му предава емоции,сякаш двамата не бяха се запознали само преди седмица,а преди години,и бяха споделили много повече от няколкото думи в безлюдната зала с игрите.

— Хайде стига толкоз работа засега — каза Спийди като погледна към „Алхамбра“. — Като върша повече, само ги разглезвам. Май хич не си ми виждал кабинета, нали?

Джек поклати глава.

— Време е за едно освежително, момче. Сега му е времето, ще знайш.

Той се запъти надолу по кея с широката си походка, а Джек затупурка след него. Смъкнаха се надолу по стъпалата и тръгнаха през рехавата трева по сбитата кафява почва към сградите в срещуположния край на парка, и тогава Джек се смая, защото Спийди запя:

— Пътнико Джек, хей, пътниче Джек, дълъг път те чака, дваж по-дълъг ще е той, тръгнеш ли назад.

„Това не е точно пеене — помисли си Джек, — а някаква странна смесица между пеене и говорене.“ И ако не бяха думите, той щеше с наслада да слуша дрезгавия, уверен глас на Спийди.

— Дълъг, дълъг път го чака този момък млад, дваж по-дълъг дълъг ще е той, тръгне ли назад.

Спийди му хвърли почти светкавичен поглед през рамо.

— Защо ме наричаш така? — попита го Джек. — Защо ме кръсти Джек Пътника? Понеже съм от Калифорния ли?

Бяха стигнали до избелялата синя будка за билети на входа на ограденото място, в което беше влакчето, и Спийди пак мушна ръцете си в джобовете на торбестите зелени панталони, завъртя се на пети и облегна рамо на синята стена. Джек си помисли, че бързината и лекотата на движенията му са почти театрални — сякаш Спийди бе знаел точно кога ще му зададе този въпрос.