Стивън Кинг: Талисманът

Той отблъсна ръката й и също се усмихна. (Ох, пръстите й са само кожа и кости, нали? „Тя е почти мъртва, Джек…“)

— Не дразни лъва! — поклати глава той.

— Хич не ме е страх!

— Доста си смела за възрастта си.

— Възраст, а! Само се опитай да ми измъкнеш пари за кино тази седмица!

— Ааа!

Те се усмихваха един на друг, но Джек не можеше да си спомни някога да му се е плакало толкова много или да я е обичал толкова силно. От майка му сега лъхаше някаква отчаяна смелост… и връщането към „Черните дробове“ беше част от нея.

Донесоха им напитките. Тя леко чукна чашата си в неговата.

— За нас!

Отпиха. Келнерът донесе менюто.

— Прекалих ли преди малко с него, Джеки?

— Може би съвсем мъничко — отвърна той. Тя се замисли за миг, после сви рамене.

— Какво ще си поръчаш?

— Сигурно писия.

— Нека бъдат две.

И той поръча за тях двамата, чувствуваше се недодялан и объркан, но знаеше, че изпълнява нейното желание и когато келнерът се отдалечи, прочете в очите й, че не се бе справил зле. И заслугата за това беше резултат от усилията на чичо Томи. След едно посещение в „Харди“ чичо Томи му бе казал: „Мисля, че не си безнадежден случай, Джек, стига да успеем да излекуваме отвратителната ти склонност към аламинутите.“

Храната дойде. Той излапа писията си, която беше топла, подправена с лимон и вкусна. Лили само си поигра с нейната, изяде няколко зелени бобчета и после разбърка нещата в чинията си.

— Тук училището започна преди две седмици — съобщи Джек по средата на вечерята.

Когато беше видял големите жълти автобуси с надпис "Общински училища „Аркадия“, той се бе почувствувал виновен. И колкото и абсурдна да беше мисълта му при създадените обстоятелства, тя бе вярна. Той кръшкаше от училище.

Тя го погледна въпросително. Беше си поръчала и изпила втора чаша. Сега келнерът й донесе трета.

— Ей така го казах — сви рамене Джек.

— Искаш ли да ходиш?

— Хм! Май не! Не тук!

— Добре — отвърна тя, — понеже проклетият картон с ваксините ти не е в мен. Няма да ти разрешат да се запишеш без документи за родословното ти дърво, приятелче.

— Не ме наричай приятелче — каза Джек, но Лили дори не се усмихна на тази стара шега.

„Момче, ти защо не си на училище?“

Джек премигна, сякаш наистина бе чул въпроса, прозвучал в главата му.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. Ами… в лунапарка има един човек. Портиер, пазач и всичко останало. Един стар негър. Той ме попита защо не ходя на училище.

Тя се наведе напред, без да се усмихва, мрачна и почти уплашена.

— Ти какво му каза?

Джек сви рамене.

— Казах,че ще бъда нещо като частен ученик. Спомняш ли си как по едно време Ричард наистина беше. Лекарите казаха на чичо Морган,че Ричард не трябва да ходи на училище шест седмици, но че можел да се разхожда навън и да прави всичко останало. — Джек се усмихна леко. — Мисля, че беше късметлия.

Лили малко си поотдъхна.

— Не ми харесва да говориш с непознати, Джек.

— Мамо, той е само…

— Не ме е грижа кой е той. Не искам да говориш с непознати.

Джек си спомни негъра, сивата му като стоманена тел коса, тъмното му набраздено лице, странните му светли очи. Той размахваше метлата в голямата зала с игри на кея. Игрите бяха единствената част от лунапарк „Аркадия“, отворена през цялата година, но и тя беше безлюдна тогава, ако се изключат Джек, негърът и двамата старци в дъното. Старците играеха скийбол в апатично мълчание.

Но сега, докато седеше с майка си в този леко страховит ресторант, не негърът беше този, който му зададе въпроса, а той самият.

„Защо не съм на училище?“

„Нека бъде просто както тя казва, синко. Нямаш картон с ваксините си, нямаш документи. Да не мислиш, че тя е дошла тук с акта ти за раждане. Така ли си мислиш, а? Тя бяга, синко, и ти бягаш с нея. Ти…“

— Имаш ли писмо от Ричард? — прекъсна мислите му тя и когато изрече въпроса си, изведнъж му хрумна… не, тази дума беше твърде нежна, направо го връхлетя! Ръцете му потрепераха, чашата му падна от масата и се пръсна на пода.

„Тя е почти мъртва, Джек.“

Гласът от въртящата се пясъчна фуния, гласът, звучал в главата му.

Гласът на чичо Морган! Не може би, не почти, не наподобяващ неговия. Той бе чул истински глас. Гласът на бащата на Ричард!

Докато се прибираха с колата, тя го попита:

— Какво ти стана там, Джек?

— Нищо. Сърцето ми направи онзи малък смешен номер на Джийн Крупа 5 5 Джийн Крупа — Барабанист в оркестъра на Бени Гудман. Името му се свързва с феноменални изпълнения. По време на концертите е осветяван така, че публиката да наблюдава играта на сянката му върху задната стена. .