Стивън Кинг - Талисманът

Джек погледна към вратата на спалнята й.

Двадесет минути по-късно леко почука на вратата.

— Мамо!

Отговори му неясно промърморване. Джек бутна вратата, която се отвори с изскърцване, и надникна. Тя надигна глава от възглавницата и го погледна с полуотворени очи.

— Джеки. Добро утро. Колко е часът?

— Почти осем.

— Вече! Умираш ли от глад? — Тя седна в леглото и притисна с длани очите си.

— В известен смисъл. Повдига ми се от седенето тук. Просто се чудех дали ще ставаш скоро.

— Не, ако не се налага. Имаш ли нещо против? Слез долу в ресторанта и си избери нещо за закуска. А ако после се помотаеш и по плажа, няма да е лошо, нали? Ще имаш доста по-добра майка днес, ако й отпуснеш още някой час в леглото.

— Добре — отвърна той. — Ще се видим по-късно.

Главата й вече отново лежеше върху възглавницата.

Джек изключи телевизора, увери се, че ключът е в джоба на джинсите му и се запъти навън.

Асансьорът миришеше на камфор и амоняк, някоя от камериерките беше разсипала бутилка от количката си. Вратите се отвориха, администраторът се смръщи насреща му и демонстративно се обърна встрани. „Това, че си някакъв си пикльо на филмова звезда, съвсем не ти дава специални привилегии тук, момчето ми… и защо ли не си на училище?“ Джек свърна към облицования с ламперия вход на ресторанта „Агнешко печено“ и в сумрака на обширното помещение видя редици празни маси. Бяха заредени само пет-шест. Една келнерка с бяла блуза и червена плисирана пола го погледна и бързо отмести поглед встрани. Семейство спаружени старци седяха един срещу друг на маса в дъното на помещението. Други закусващи нямаше. Докато Джек се оглеждаше, старикът се надвеси над масата и ловко наряза пърженото яйце на жена си.

— Сам ли сте? — Управителката на ресторанта беше изникнала до него и вече посягаше да вземе лист с менюто от купчината до книгата за резервации.

— Промених решението си, извинете — каза Джек и се измъкна.

„Салонът на голямата вълна“, кафенето на хотел „Алхамбра“, се простираше покрай цялото фоайе и надолу покрай дългия пуст коридор с отблъскващи празни витрини по стената. Гладът на Джек се изпари при мисълта, че ще седи сам на бара и ще наблюдава как отегченият готвач пляска ивици бекон върху почернелия грил. Май щеше да почака да стане майка му. Или още по-добре ще е да излезе и да види дали не може да си купи понички и кутийка мляко в някой от магазините по улицата към градчето.

Той блъсна тежката входна врата на хотела и излезе навън под лъчите на слънцето. За миг очите го заболяха от яркия им блясък, светът бе окъпан от заслепяваща светлина. Джек примижа и съжали, че е забравил да си вземе очилата. Прекоси покритата с червени тухли площадка, слезе по четирите извити стъпала и тръгна по главната алея на парка пред хотела.

Какво ще стане, ако тя умре?

Какво ще стане с него, къде ще отиде той, кой ще се грижи за него, ако най-лошото нещо на света наистина се случи и тя умре, просто умре горе в хотелската стая?

Той тръсна глава, опита се да отпрати ужасната мисъл, преди спотаената паника да изскочи от добре подредения парк на хотел „Алхамбра“ и да го връхлети. Той нямаше да плаче, нямаше да разреши това да му се случи и нямаше да си позволява да мисли за Таритоновките и за това, с колко килограма бе отслабнала тя, нито за чувството, което имаше понякога, — че тя е напълно безпомощна и се лута без посока. Сега Джек вървеше много бързо, мушнал ръце в джобовете си. Прескочи от виещата се през парка пътека на алеята за коли, водеща от хотела към крайбрежната улица. „Тя бяга, синко, и ти бягаш с нея.“ Бяга, но от кого? И накъде? Насам ли бяга, към този запустял курорт?

Той стигна до широката улица, която се простираше нагоре покрай плажа и водеше към градчето, и сега цялата пустош на пейзажа пред него беше водовъртеж, можеше да го погълне и да го изплюе в някакво черно място, където никога не са съществували мир и безопасност. Носещата се над пустото шосе чайка описа широк кръг, после се изви и се гмурна обратно към плажа. Джек я проследи с поглед как се смалява във въздуха, чак докато се превърна в бяло петно над хаотично щръкналите към небето релси на влакчето.

Лестър Спийди Паркър, негър със сива къдрава коса и дълбоки бръчки, прорязващи бузите му, се намираше там долу, някъде в лунапарка, и тъкмо него трябваше да види Джек сега. И това му бе толкова ясно, колкото и внезапното му прозрение за бащата на Ричард.

Някаква чайка пронизително изпищя, една вълна запрати ярка златна светлина към него и Джек видя чичо Морган и новия си приятел Спийди като две фигури, почти алегорично противопоставени, сякаш бяха статуите на ДЕНЯ и НОЩТА, закрепени върху колони, на ЛУНАТА и СЛЪНЦЕТО, на тъмнината и светлината. Това, което Джек бе разбрал веднага, щом откри, че баща му би харесал Спийди Паркър, беше, че бившият певец на блус не би навредил никому. Чичо Морган… е, той беше съвсем различно нещо. Чичо Морган живееше, за да върти бизнес, за да прави сделки и да действува. Той беше толкова амбициозен, че оспорваше всеки леко съмнителен резултат при някоя игра тенис, толкова амбициозен всъщност, че си служеше с хитрост дори при игра на карти със залог едно пени, когато от време на време синът му успееше да го придума да се присъедини. Поне Джек мислеше, че чичо Морган бе хитрувал в няколко от техните игри… и че не беше човек, който смята, че победата изисква почтеност.