Стивън Кинг - Талисманът

— Завърти се насам през януари или февруари, момче, и ще разбереш защо съм приготвил това. Студ ли? Шикалки.

Но в момента Джек разглеждаше картините, залепени на стената над печката и оранжевите щайги. Всички, с изключение на една, бяха снимки на голи мацки, изрязани от списания за мъже. Жени с гърди, големи колкото главите им, позираха пред разни дървета и размахваха дълги, мускулести крака. За Джек лицата им изглеждаха едновременно омайващи и хищни, сякаш тези жени бяха готови да отхапят от кожата му след като го целунат. Някои от тях бяха на възрастта на майка му, други изглеждаха само няколко години по-големи от него самия. Очите на Джек обхождаха тази жадна плът и всички те, млади и стари, розови, кафяво-шоколадови или жълти като мед, сякаш се пресягаха и искаха да се притиснат, да го докоснат и на него му стана неудобно, че Спийди Паркър стои отстрани и го наблюдава. После Джек забеляза заобиколения от разголените мацки пейзаж в средата и за секунда дъхът му спря.

И пейзажът беше снимка, и той сякаш се протягаше към него, като че ли е триизмерен. Огромна тревиста равнина със специфичен, до болка наситен зелен цвят се простираше към ниска, плоска планинска верига. Над равнината и планината се ширеше ясно тъмносиньо небе. Джек съвсем отчетливо можеше да долови свежия мирис на този пейзаж. Той познаваше това място. Никога не беше ходил там, поне в действителност, но го познаваше. То бе едно от местата в сънищата наяве.

— Някак си хваща окото, нали? — каза Спийди и Джек си спомни къде се намира. Една азиатка, снимана с гръб към камерата, полюляваше сърцевидния си задник и му се усмихваше през рамо. „Да“ — помисли си Джек.

— Мястото наистина си го бива — рече Спийди. — Таз снимка аз я закачих. А тия другите, с момичетата де, така си ги заварих, гат̀ дойдох. Сърце не ми даде да ги смъкна от стената, щото нещо ми спомнят за онуй време, отдавнашното, когат’ бях все на път.

Поразен, Джек погледна към Спийди и той му намигна.

— Познаваш ли това място, Спийди? — попита Джек. — Знаеш ли къде се намира, искам да кажа?

— Може би да, а може би не. То може да е в Африка,някъде в Кения. Ама може пък и да е само в спомените ми. Седни,пътниче Джек. Настани се в туй кресло.

Джек завъртя креслото така, че да може да вижда картината от мястото в сънищата наяве.

— Това е в Африка, така ли?

— О, може да е и някъде много по-близо, знам ли. Току-виж било някъде, дет’ човек може да прескочи всякогаж, когат’ му се прииска, ама когат’ много му се прииска да го види.

Джек изведнъж осъзна, че трепери и че се е разтреперал преди доста време. Стисна юмруци и усети как треперенето се премества в стомаха му.

Не беше сигурен, че някога ще поиска да види това място, но продължи жадно да го разглежда над главата на Спийди, който беше приседнал на ученическия чин.

— Значи не е някое място в Африка, така ли?

— Е, не знам. Би могло да е. Ама аз съм му дал мое си име, синко. Казвам му просто Териториите.

Джек отново погледна към снимката на голямата вълниста равнина и ниската кафява планина. Териториите. Точно така, това беше истинското име.

„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Една земеделска монархия… модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд… — кроеше планове чичо Морган. Баща му отговаряше, удряше спирачките: — Трябва да внимаваме по какъв начин отиваме там, съдружнико… помни, че сме им задължени, това, което имам предвид, е, че наистина им дължим…“

— Териториите ли? — каза Джек не толкова, за да попита Спийди, колкото да усети вкуса на името в устата си.

— Въздух като най-доброто вино в избата на богаташ. Лек дъждец. Такова е мястото, синко.

— Бил ли си там, Спийди? — попита Джек, като горещо се молеше да получи недвусмислен отговор.

Но Спийди само го притесни, както той и предполагаше, че ще стане. Пазачът му се усмихна и този път това бе истинска усмивка, а не само подсъзнателно проблеснала топлота. След миг Спийди заяви:

— Дявол да го вземе, никога не съм се мярвал извън тез Съединени щати, пътнико Джек. Даже и през войната. Никогаж не стигнах по-далеч от Тексас и Алабама.

— А откъде знаеш за… за Териториите? — Името вече започваше да пасва на устата му.

— На хората кат’ мен какви ли не истории им минават покрай ушите. Истории за двуглави папагали, за хора, дет летят със свои си крила, за хора, които се превръщат във вълци, истории за кралици. Болни кралици.

„… магия, както ние имаме лекарства, нали така?“