Стивън Кинг: Талисманът

Чайките в небето кръжаха и пищяха. Една от тях изкряка пронизително и той чу безжизнено, почти метално изхрускване. Обърна се навреме, за да я види как с пърхащи крила тромаво каца на стърчащата скала. Сякаш за да се увери, че е сама, тя завъртя глава няколко пъти бързо, почти като робот. После заподскача надолу към мястото, където пуснатата от нея мида лежеше на равния, утъпкан пясък. Мидата бе отворила черупки като яйце и Джек видя суровото месо вътре, то още потръпваше… или може би така му се стори.

„Не искам да видя това!“

Но преди да успее да се обърне, извитата жълта човка на чайката задърпа месото, опъна го като ластик и той усети, че стомахът му се свива на хлъзгава топка. В главата му прозвуча плачът на тази опъната тъкан — нищо членоразделно, само безсловесен писък на виеща от болка плът.

Той отново се опита да отмести поглед от чайката, но не можа. Човката й се отвори и Джек зърна мръсното й розово гърло. Мидата пльокна назад в пукнатата си черупка и чайката за миг го погледна, черните й като смъртта очи потвърждаваха цялата ужасна истина: бащите умират, майките умират, чичовците умират даже когато са учили в Йейл и изглеждат солидни като банков трезор в скъпите си елегантни костюми с жилетка. Може би и децата умират… и накрая остава само безсловесният, безсмислен писък на жива плът.

„Хей! — каза Джек на глас, без да има представа, че изговаря мислите си. — Хей, я ме остави на мира!“

Чайката се наведе над улова си, но продължи да го наблюдава с черните си като мъниста очи. После отново започна да рови в месото. „Джек, искаш ли малко? Я виж как потръпва! За Бога, още не знае, че е мъртво, толкова е свежо!“

Твърдата жълта човка се заби отново в месото и затегли. Дррръъъппп…

Скъса се. Главата на чайката се отметна нагоре към сивото септемврийско небе и гърлото й се раздвижи. И сякаш отново го гледаше така, както те гледат очите на някои портрети, независимо къде си застанал. А очите… той познаваше тези очи.

Изведнъж закопня за майка си, за тъмносините й очи. Не можеше да си спомни да е я е жадувал толкова отчаяно още от времето, когато беше много, много мъничък. „Нани, нани — зазвуча песента й в главата му, а гласът й бе гласът на вятъра, сега тук, някъде другаде след миг. — Нани, нани, спинкай, Джеки, мое бебенце-вързопче, тръгна татко ти на лов.“ Цялата онази суетня. Майка му го люлее, пуши цигарите от пакета „Хърбърт Таритън“ една след друга, чете сценарии, наричаше ги „моите занимавки“. Той помнеше това „моите занимавки“. „Нани, нани, Джеки. Всичко е наред! Обичам те, Джеки. Шшшт… спинкай, спинкай. Нани-на.“ Чайката го гледаше.

С внезапен ужас, който изпълни гърлото му като гореща солена вода, той забеляза, че тя наистина го вижда. Тези черни очи (чии?) го виждаха. Той познаваше този поглед.

Сурова ивица месо продължаваше да виси от човката на чайката. Когато я погледна, тя го погълна. Човката й се отвори в зловещо ухилване, което не можеше да се сбърка.

Тогава той се обърна и затича — навел глава, затворил очи, за да спре горещите солени сълзи, а кецовете му затъваха в пясъка. И ако имаше начин някой да се издигне нагоре, да се издигне нагоре и нагоре, чак дотам, където кръжат чайките, той би видял само него, само него и неговите следи в този сив ден. Джек Сойер, дванадесетгодишен и сам, забравил за Спийди Паркър, тичаше към хотела, а гласът му, почти заглушен от сълзите и вятъра, крещеше отново и отново, и отново: „Не, не, не…“

Останал без дъх, Джек спря на височинката в края на плажа. Остра болка прорязваше лявата му страна от средата на ребрата до подмишницата му. Той седна на една от пейките, поставени от общината за възрастните хора, и махна косата от очите си.

„Стегни се. Ако сержант Фъри се предаде, кой ще води ревящите командоси?“

Той се усмихна и всъщност се почувствува малко по-добре. Тук отгоре, на петдесет стъпки от водата, нещата изглеждаха малко по-добре. Може би заради промяната в атмосферното налягане или нещо такова. Това, което се бе случило с чичо Томи, беше ужасно, но той предполагаше, че ще го превъзмогне, ще свикне да го приема. Поне така твърдеше майка му. Чичо Морган бе необикновено досаден точно напоследък, но пък той винаги си е бил досадник.

Колкото до майка му… е, това беше най-важното, нали така?

„Всъщност — мислеше си Джек, докато седеше на пейката и ровеше с палец в пясъка, — всъщност тя би могла да се оправи. Напълно е възможно да се оправи.“ В края на краищата, никой не беше заявил на висок глас, че това е рак, нали? Не. Ако имаше рак, тя не би го довела тук, нали? Вероятно сега щяха да са в Швейцария, където майка му щеше да прави минерални бани, да се тъпче с овчи зародиши или нещо такова.