Стивън Кинг: Талисманът

— Блъснала го една камионетка, докато пресичал булевард „Ла Сиенега“. Някакъв свидетел твърдял, че била черна и имала надпис „ПАЛАВНИК“ отстрани, но това е… това е всичко.

Лили заплака. След миг, почти изненадан, Джек също заплака.

Всичко това се беше случило преди три дни, но на Джек му се струваше, че са минали векове.

На петнадесети септември 1981 година Джек Сойер стоеше и гледаше към спокойната вода, застанал на тесния плаж пред хотела, който изглеждаше като замък от роман на сър Уолтър Скот. Искаше му се да заплаче, но не можеше да освободи сълзите си. Беше заобиколен от смърт, половината свят бе изтъкан от смърт, нямаше дъги. Камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“ беше изтрила чичо Томи от лицето на земята. Чичо Томи — мъртъв в Лос Анжелос, твърде далеч от източното крайбрежие, където всъщност бе мястото му. Дори дете като Джек разбираше, че един човек, който усеща, че трябва да си сложи вратовръзка преди да излезе, за да хапне сандвич с говеждо в „Арби“, изобщо няма работа по западното крайбрежие.

Баща му беше мъртъв, чичо Томи беше мъртъв, може би майка му също умираше. Джек усещаше смъртта и тук, в Аркадия Бийч, където тя говореше по телефона с гласа на чичо Морган. Няма друго нещо така потискащо и пошло като меланхоличната атмосфера на курорт извън сезона, когато човек непрекъснато се препъва в призраците на отминалите лета. Тя сякаш е втъкана в същността на нещата, в мириса на океанския бриз. Джек се страхуваше… страхуваше се от дълго време. Престоят му тук, където навсякъде цареше спокойствие, само му помогна да осъзнае това, помогна му да осъзнае, че може би Смъртта е шофирала през цялото време от Ню Йорк насам по шосе Е-95, надничала е през цигарения дим, молела го е да намери малко джаз по радиото в колата.

Той си спомняше — смътно — баща му да казва, че е бил роден с глава на възрастен, но главата му сега не се чувствуваше възрастна. Точно сега главата му се чувствуваше твърде млада. „Страх ме е! — помисли си той. — Дяволски ме е страх! Май тук е краят на света, а?“

Чайки прорязваха сивото небе. И тишината беше сива като небето, сиво-пепелява като растящите сенки под очите на майка му.

Когато беше отишъл в лунапарка и бе срещнал Лестър Спийди Паркър, Джек съвсем не знаеше колко дни са минали в безцелно убиване на времето, но пасивното усещане, че е в нечия власт, някак си го напусна. Лестър Паркър беше негър с къдрава посивяла коса и дълбоки бръчки по бузите. Може и да бе постигнал много в живота си преди, като пътуващ певец на блус, но сега беше съвсем незабележителен. Това, което говореше, също не се отличаваше с кой знае каква забележителност. Въпреки това, когато Джек безцелно се вмъкна при електронните игри в лунапарка и срещна бледите очи на Спийди, той усети как цялата му обърканост го напуска и как отново става предишният Джек, сякаш някаква магична струя се бе вляла директно от възрастния мъж в него. Спийди му се усмихна и каза:

— Е, май се сдобих с компания. Едно пътниче току-що дойде при мен.

Джек наистина не се чувствуваше вече объркан. Само преди миг му се струваше, че е като оплетен в мокра вълна и захарен памук, а ето го свободен сега. Сякаш някаква сребърна нимба проблесна около главата на негъра, малък ореол от светлина, който изчезна веднага щом Джек премигна. Едва сега той забеляза, че Спийди се е подпрял на дръжката на широка, тежка метла.

— Добре ли си, синко? — Чистачът сложи ръка на кръста си и се изправи. — Накъде е тръгнал светът? Към лошо или към добро, а?

— О, към добро — отвърна Джек.

— В такъв случай бих рекъл, че идваш точно където трябва. Как те викат?

„Пътниче Джек — му бе казал Спийди в онзи пръв ден, — хей, пътнико Джек. — Той беше облегнал високото си, кокалесто тяло на една ротативка и обвил ръце около дръжката на метлата като за танц. — Човекът, дето го виждаш тук, е Лестър Спийди Паркър, синко, и той пътник някога, ха-ха, ами да, Спийди беше все на път, всички пътища знаеше той едно време, ама много отдавна. Имах си оркестър, пътниче Джек, свирехме го блуса. С китари. Направихме си и няколко плочи, да, ама няма да те засрамвам като те питам дали някога си ги чувал.“

Всяка сричка имаше своя собствена мелодия, всяка фраза — свой ритъм и стъпка. Спийди Паркър носеше метла вместо китара, но си оставаше музикант. Пет секунди разговор с него бяха достатъчни на Джек, за да разбере, че неговият обожаващ джаз баща би се разтопил от удоволствие в компанията на този човек.