Стивън Кинг: Талисманът

В семейството се разказваше историята, че когато прочели имената на актрисите, посочени като кандидатки за „Оскар“ за второстепенна роля, Лили изревала на Фил:

— Само имай късмет да спечеля и да не съм там! Незабавно ще се покатеря като маймуна върху гърдите ти и ще забия острите си токчета в тях!

Но когато спечелила Рут Гордън, Лили възкликнала:

— Тя наистина го заслужава! Страхотна е! — После смушкала съпруга си в гърдите и добавила: — Най-добре ми намери още една подобна роля, велик импресарио такъв!

Но повече роли като онази не се появиха. Последната героиня на Лили две години след смъртта на Фил беше някаква цинична бивша проститутка във филм със заглавие „Моторизирани маниаци“.

Докато измъкваше багажа, Джек беше сигурен, че с идването им тук Лили ознаменува точно онези дни. Един рекламен плик се бе разкъсал точно през надписа и в багажника се бяха разпилели в пълен безпорядък свити на топка чорапи, снимки, шахматни фигури и книжки с комикси. Джек успя да напъха повечето от тези неща в другите чанти. Лили бавно се изкачваше по стъпалата пред хотела, държеше се за парапета като старица.

— Ще намеря пиколото — каза тя, без да се обърне.

Джек пусна багажа, изправи се и отново погледна там нагоре, където бе сигурен, че е видял дъга. Нямаше дъга, а само неуютно, ветровито небе.

И тогава:

— Ела при мен — каза някой зад него с тих, но съвършено ясен глас.

— Какво? — попита той и се обърна. Пред него се простираха празният парк и безлюдната алея.

— Каза ли нещо? — Майка му се бе подпряла на топката на голямата дървена врата и изглеждаше скована, като че ли някакъв мускул на гърба й се бе изметнал.

— Не, нищо — отвърна той. Не бе имало никакъв глас, никаква дъга. Той забрави и двете и погледна към майка си, която се бореше с масивната врата. — Почакай, ей сега ще ти помогна — извика Джек и затича по стъпалата, непохватно повлякъл огромния куфар и натъпканата с пуловери чанта.

Преди да срещне Спийди Паркър, Джек бе прекарал дните си в хотела в някакво замаяно, унесено състояние. Имаше чувството, че целият му живот е като сън, изпълнен със сенки и необясними усещания. Даже ужасната новина за чичо Томи, която достигна до тях по телефона, не успя напълно да го измъкне от летаргията му, въпреки цялата си злокобност. Ако Джек беше мистик, щеше да си помисли, че е попаднал във властта на някакви непонятни сили, които манипулират живота на майка му, както и неговия собствен живот. Но дванадесетгодишният Джек Сойер бе същество, свикнало да върши нещо, и когато тихата монотонност на дните тук смени глъчката на Манхатън, той напълно се обърка.

Джек откри, че стои на плажа и нито си спомня как е дошъл, нито има представа защо. Знаеше, че скърби за чичо Томи, но му се струваше, че съзнанието му е потънало в сън и е оставило тялото му само да се грижи за себе си. Той не бе успял да се концентрира достатъчно дълго, за да проумее сюжетните линии в комичния сериал, който бяха гледали с Лили късно вечерта, а още по-малко да запомни взаимоотношенията на героите.

— Изморен си от непрекъснатото мотане наоколо — каза майка му, дръпна дълбоко от цигарата си и го погледна през виещия се дим. — Просто трябва да се отпуснеш и да почиваш известно време, Джеки. Градчето е чудесно. Хайде да му се наслаждаваме, докато можем.

Боб Нюхарт, твърде червеникав на екрана пред тях, вглъбено зяпаше някаква обувка в дясната си ръка.

— Точно това правя самата аз, Джеки — усмихна му се тя. — Почивам и се наслаждавам.

Джек погледна часовника си. Бяха минали цели два часа, откакто седнаха пред телевизора, но той не можеше да си спомни каквото и да било от програмата.

Тъкмо се надигна, за да си легне, и телефонът иззвъня. Добрият стар чичо Морган Слоут ги бе открил. Новините на чичо Морган никога не бяха особено приятни, но тази очевидно беше истинска бомба дори по неговите стандарти. Джек стоеше в средата на стаята и гледаше как лицето на майка му пребледнява, пребледнява и става смъртно бледо, а ръката й бавно се вдига и притиска шията, където през последните няколко месеца се бяха появили нови бръчки. Тя не промълви нито дума, само на края прошепна: „Благодаря, Морган“ и затвори. После се обърна към сина си. Изглеждаше по-стара и по-болна отвсякога.

— Е, Джеки, трябва да бъдеш смел.

Той не се чувствуваше смел.

Тогава тя го хвана за ръката и му каза:

— Днес следобед чичо Томи е бил прегазен, Джек.

Той зяпна — струваше му се, че не му достига въздух.