Стивън Кинг - Талисманът

— Млъквай! — сряза го Смоуки. — Лори е гъска, тя не може да различи черно от бяло, а ти си достатъчно умен, за да схванеш това. Връщай се в склада за каса „Будвар“.

Той закуцука към склада. Чудеше се дали костите на някой от пръстите му не са пукнати. Струваше му се напълно възможно. Главата му бучеше от дима, шума и накълцания, назъбен ритъм на „Момците от долината“. Двама от тях вече видимо залитаха по подиума. Една мисъл ясно изпъкна в съзнанието му: не беше възможно да изчака затварянето на кръчмата. Просто не би могъл да издържи толкова дълго. Ако Оутли беше затвор, а кръчмата на Ъпдайк — неговата килия, със сигурност тъмничар му бе не толкова Смоуки Ъпдайк, колкото пълното изтощение.

Въпреки тревогите му какво представляват Териториите на това място, вълшебният сок все повече и повече му се струваше единственият сигурен начин да се измъкне. Би могъл да си глътне малко и да се пренесе… и ако успее да измине два-три километра на запад там отвъд, пак да си пийне и да се пренесе обратно в САЩ извън пределите на това ужасно малко градче, а може би дори доста по-далеч на запад — в Бушвил или даже в Пембрук.

„Когато бях на шест, когато Джеки бе на шест, когато…“

Взе касата с „Будвар“, затътри се до вратата, прекрачи прага и… високият, дългокрак каубой с големите ръце, същият, който приличаше на Рандолф Скот, стоеше там и го гледаше.

— Здрасти, Джек — каза той и момчето с нарастващ ужас видя, че ирисите на очите му са жълти като пилешки нокти. — Нали ти казаха да се измиташ? Или не си чул добре, а?

Джек стоеше с прежилващата пръстите му каса „Будвар“ в ръце, гледаше жълтите очи и внезапно в съзнанието му нахлу ужасяващата мисъл, че този човекоподобен екземпляр с безжизнени жълти очи се беше спотайвал в тунела.

— Остави ме на мира — дрезгаво прошепна той.

— Вече трябваше да си тръгнал! — Жълтоокият направи крачка към него.

Джек се опита да отстъпи назад… но гърбът му опря в стената и когато каубоят, който приличаше на Рандолф Скот, се наведе към него, той долови в дъха му мирис на мърша.

В четвъртък Джек започна работа по обяд и до четири часа, когато към кръчмата започна да се точи обичайната тълпа, монетният телефон с надпис „Моля, ограничавайте разговорите си до три минути!“ звъня два пъти.

Първия път Джек не изпита никакъв страх и се оказа, че се обажда просител от името на някакъв благотворителен фонд.

Два часа по-късно, когато Джек привършваше със събирането на бутилките, останали от предишната нощ, телефонът зазвъня отново. Този път Джек отметна глава като животно, подушило пожар в суха гора… с тази разлика, че той усещаше не огън, а лед. Обърна се към телефона, който беше само на метър от него, и вратът му изпука. Мислеше си, че би трябвало да види как телефонът е пълен с лед — лед, който се просмуква през черната му пластмасова кутия, точи се на тънки като следи от молив сини струйки през дупчиците на слушалката и микрофона, виси на сталактити от шайбата и монетния отвор.

Но телефонът изглеждаше най-обикновен, студенината и смъртта се спотайваха само във вътрешността му.

Загледа се в него като хипнотизиран.

— Джек! — изкрещя Смоуки. — Вдигни проклетата слушалка! За какво, по дяволите, ти плащам!

Отчаян като обградено животно, Джек се обърна към Смоуки… но той го гледаше, стиснал тънките си устни, а изражението му беше същото, което се появяваше на лицето му тъкмо преди да цапне Лори. Джек се запрепъва към телефона, без да усеща, че краката му се движат. С всяка стъпка затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в ледената капсула, усети как кожата му настръхна и че всеки миг носът му ще потече.

Протегна се и хвана слушалката. Ръката му изтръпна.

Приближи я до ухото си. Ухото му изтръпна.

— Кръчмата в Оутли — промълви в мъртвата чернота и устата му изтръпна.

Гласът, който излезе от слушалката, беше дрезгавият, стържещ грач на нещо, умряло преди векове, на някакво създание, което въображението не би могло да си представи живо, видът му би подлудил човека или би го прострял мъртъв на земята със замръзнали от студ устни и ослепени от леден катаракт очи.

— Джек — накъсано прошепна грапавият глас и лицето му изтръпна, както се случва с човек, на когото зъболекарят е боцнал малко повече новокаин, преди да започне с болезнените манипулации. — Затътри задника си обратно вкъщи, Джек!

Стори му се, че някъде далече, на светлинни години разстояние, чува как собственият му глас повтаря: