Стивън Кинг - Талисманът

Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни в тишината, в мъртвата тишина.

Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни, а дечурлигата, които се бъзикат и питат разни щуротии, отдавна си бяха легнали.

Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни! „Ало, Джеки, тук е Морган. Усетих те в моите гори, да, умно малко лайно такова! Подуших те в горите си и как изобщо можа да ти хрумне, че ще бъдеш на сигурно място в своя свят? Та моите гори се простират и там! Последен шанс, Джеки! Прибирай се вкъщи или изпращам войските и с теб е свършено. Нямаш избор…“

Джек стана и тичешком прекоси склада по чорапи. Ледена пот обля тялото му.

Отвори вратата.

Звънеше, звънеше, звънеше и продължаваше да звъни.

И най-накрая:

— Ало! Що не се обаждаш бе! — Беше гласът на Смоуки. Пауза. — Ало! — Нова пауза. — О, по дяволите!

Смоуки тресна слушалката и Джек го чу да прекосява помещението и да се качва по стълбите към малкия апартамент, в който живееха с Лори.

Джек невярващо премести поглед от зеленото късче хартия, което държеше в лявата си ръка, към няколкото банкноти и монети в дясната. Беше единадесет часът на следващата сутрин. Четвъртък сутрин и той току-що бе поискал вчерашната си надница.

— Какво е това? — попита момчето, неспособно да повярва на очите си.

— Знаеш да четеш — отвърна Смоуки, — а знаеш и да броиш. Не се движиш толкова бързо, колкото би ми харесало, Джек, поне още не, но си достатъчно умен.

Той седна със зеленото листче в едната ръка и парите в другата. Гневът запулсира в средата на челото му като вена. Зеленото листче бе формуляр за сервитьорска сметка, съвсем същите бе използувала и госпожа Банбъри в „Златната лъжица“. Върху него пишеше:

1 хамбург. $ 1,35

1 хамбург. 1,35

1 ч. мляко 0,55

1 лимон. 0,55

Гарн. 0,30

В долния край на листчето сумата 4,1 долара бе написана с големи цифри и оградена с кръгче. Според уговорката за работата си от четири следобед до един през нощта Джек беше изкарал девет долара. Смоуки му бе удържал почти половината от тях и сега той държеше в дясната си ръка четири долара и деветдесет цента.

Вбесен, Джек погледна първо Лори, която от неудобство разсеяно зяпаше встрани, и след това Смоуки. Той невъзмутимо посрещна погледа му.

— Това е измама — с тъничко гласче каза момчето.

— Джек, това не е вярно. Погледни ценоразписа…

— Чудесно разбираш какво искам да кажа!

Лори трепна, сякаш очакваше Смоуки да му зашие една… но той продължаваше да го гледа с вбесяващо търпение.

— Не съм ти удържал за леглото, нали?

— Легло ли! — извика Джек и усети, че бузите му пламват. — Ама че легло! Съдрани торби от зебло върху гол цимент! Хубаво легло! Бих искал да видя как ще ми удържиш за него, мръсен измамнико!

Лори изписка уплашено и стрелна с очи Смоуки… но той само се облегна назад в сепарето срещу Джек, а гъстият синкав дим от пурата му се заизвива между тях. Нова, чиста шапка бе килната напред върху тясната му глава.

— Уговорихме се да нощуваш там отзад — каза Смоуки. — Ти ме попита дали това влиза в заплащането. Аз отвърнах, че влиза. Но не се спомена и дума за храната. Ако беше повдигнал въпроса, може би нещо щеше да се уреди. А може би нямаше. Работата е там, че ти и зъб не обели по въпроса за храната и сега ще трябва да се примириш с положението.

Джек седеше, трепереше от яд, очите му плуваха в сълзи. Опита се да отвърне, но от устата му излезе само глухо ръмжене. Просто не можеше да говори от гняв!

— Естествено, ако искаш, сега можем да обсъдим как храната да…

— Върви по дяволите! — успя да каже Джек най-накрая и пусна в джоба си четирите еднодоларови банкноти и дребните монети. — Обсъди това със следващото хлапе, което влезе тук да търси работа! Аз си тръгвам!

Насочи се към вратата, но въпреки гнева си знаеше — не само мислеше, а наистина знаеше, че няма да прекрачи прага.

— Джек.

Докосна топката на бравата, поколеба се дали да я сграбчи и да я завърти, но гласът издаваше явна заплаха. Той отпусна ръка и се обърна, а гневът му се стопи. Изведнъж се почувствува изтощен и стар. Лори бе отишла зад бара, метеше и си тананикаше. Очевидно бе решила, че Смоуки не възнамерява да смаже Джек с юмрука си, а за нея другото нямаше особено значение, така че всичко беше наред.

— Не искаш да ме напуснеш в най-критичния момент точно в края на седмицата, нали, Джек?

— Искам да си тръгна оттук. Ти ме измами.

— Не, господинчо. Вече ти обясних това. Ти сам се прецака. Сега можем да обсъдим въпроса с храната ти и вероятно да се споразумеем за петдесет процента отстъпка и дори за безплатни соди. Никога не съм стигал чак дотам с младите помощници, които наемам от време на време, но този път краят на седмицата се очертава да бъде наистина горещ, толкова много работна ръка се е стекла насам заради брането на ябълките. А освен това те харесвам, Джек. Затова и не ти шибнах един, когато ми повиши глас, въпреки че може би трябваше. Имам нужда от теб в края на седмицата.