Стивън Кинг - Талисманът

Телефонът звънеше и звънеше в тишината.

С внезапен ужас Джек си помисли: „За мен е. Отдалече е… много, много отдалече.“

— Лори, какво стоиш като малоумна! Вдигни слушалката! — нареди Смоуки.

Тя се приближи до телефона.

— Кръчмата в Оутли — каза Лори. Гласът й бе немощен и трепереше. После се заслуша миг-два. — Ало! Ало!… О, я се разкарай!

— Нищо важно. Някакви дечурлига се бъзикат. Какви ли не щуротии питат понякога! Как обичаш хамбургерите си, хлапе?

— Джек! — изрева Ъпдайк.

— Да, да, добре. Джек. Как обичаш хамбургерите си, Джек?

Джек й каза и те пристигнаха средно изпечени, точно по вкуса му, топлички, с горчица и резенчета лук. Той ги излапа и изпи чаша мляко. Безпокойството му стихна успоредно с глада. Дечурлига, както бе казала тя. Но очите му от време на време продължаваха да поглеждат телефона и той се чудеше дали е така.

Стана четири часът и се оказа, че абсолютното безлюдие на кръчмата сякаш е било част от пиеса, поставена с цел да го примами, както насекомоядните растения примамват жертвите си с невинен вид и разкошен мирис. Вратата се отвори и дузина мъже в работни облекла нахлуха вътре. Лори включи грамофона, ротативката и електронната игра „Космически нашественици“. Някои от мъжете кимнаха за поздрав на Смоуки, който им отвърна с ухилване, разкриващо комплект големи, поръчани по пощата челюсти. Повечето поръчаха бира. Двама или трима — „Черни руснаци“. Един от тях — Джек беше почти сигурен, че е от членовете на Клуба на безоблачното време, започна да пуска монети от двадесет и пет цента в грамофона-автомат и да призовава до безкрайност гласовете на певци и състави. Смоуки нареди на Джек да вземе гумената подомиячка от склада и да почисти дансинга пред подиума на оркестъра, който пустееше и чакаше петъчната нощ и „Момците от долината“. Каза му, след като изсъхне, да го намаже с паркетин.

— Ще разбереш, че е лъснат, когато забележиш собственото си лице да се ухилва отдолу — добави той.

Така започна службата му в кръчмата на Ъпдайк в Оутли.

„… но към четири-пет часа се оживява.“

Е, не би могъл да каже, че Смоуки го бе излъгал. Докато не отмести празната чиния от хамбургерите и не дойде време да започне да работи за надницата си, кръчмата беше абсолютно празна. Но в шест часа в нея седяха поне петдесет души и Глория, яката сервитьорка, дойде на работа, за да й подвикват и да я задяват някои от постоянните клиенти. Тя се присъедини към Лори и сервира няколко кани с вино, безброй „Черни руснаци“ и океан от бира.

Освен големите бурета Джек мъкнеше каса подир каса бутилирана бира — „Будвар“, разбира се, прочутата марка от Ческе Будейовице, чиято реклама бе видял да проблясва зад мръсния прозорец, но и някои от местните фаворити като „Джениси“, „Ютика клъб“ и „Ролинг рок“. Ръцете му се протриха, гърбът го заболя.

Между пътешествията до склада за каси с бира и пътешествията до склада за „докарай ми едно буре, Джек“ (фраза, към която бе започнал да изпитва инстинктивен ужас) той периодично посещаваше дансинга с подолъскачката и бутилката паркетин. Веднъж една празна бирена бутилка мина на сантиметри от главата му и се разби в стената, а той само сви глава с разтуптяно сърце. Оголил изкуствените си челюсти в лицемерно крокодилско ухилване, Смоуки изхвърли пияния извършител. Джек погледна през прозореца и видя как онзи жестоко се джасна в оградата на отсрещния паркинг.

— Хайде, Джек — нетърпеливо подвикна Смоуки. — Нали не те улучи. Изчисти тази кочина!

Половин час по-късно Смоуки го изпрати в мъжката тоалетна. Мъж на средна възраст се подпираше с една ръка на стената и повръщаше над един от двата запушени писоара, а с другата размахваше огромния си необрязан пенис. Повръщано и димяща урина се смесваха в обща локва между разкрачените му работни ботуши.

— Ще позачистиш тук, нали, дечко — каза мъжът, докато се мъчеше да улучи вратата, и тупна Джек по гърба толкова силно, та едва не го прекърши. — Мъжете трябва да отварят място за поркане, както могат, нали така?

Джек едва успя да се удържи, докато се затвори вратата, и след това блъвна.

Направи го в единствената мъжка тоалетна на кръчмата, където срещу лицето му се блещеха неизмитите, отвратително благоухаещи следи на последния посетител. Повърна целия си обяд, пое си накъсано дъх и отново повърна. През стената глухо долитаха звуците на някаква песен за щастието в Тексас.

Внезапно видя лицето на майка си, по-красиво отколкото в който и да било от нейните филми, с големи, тъмни и тъжни очи. Видя я сама в апартамента в „Алхамбра“. Забравената й цигара димеше в пепелника край нея. Тя плачеше. Плачеше за него. Сърцето му се сви и го заболя толкова силно, та му се стори, че ще умре от любов към нея, от копнеж по нея — по живота, в който нямаше страхотии, дебнещи в тунела, нямаше жени, искащи да бъдат бити и разплаквани, нито мъже, които повръщат между краката си, докато пикаят. Искаше да бъде при нея и изпитваше смъртна омраза към Спийди Паркър, задето го бе накарал да тръгне по ужасния и страшен път на запад.