Стивън Кинг - Талисманът

Самият Джек след дълги пазарлъци успя да се договори за долар и петдесет, но знаеше, че ако госпожа Банбъри не беше притисната от обстоятелствата — предишният й мияч на чинии духнал същата сутрин, излязъл по време на регламентираната почивка и просто забравил да се върне — тя изобщо нямаше да се пазари. Щеше да му каже или да приема работата за долар и четвърт, или да хваща пътя. „Живеем в свободна държава, момче“.

Сега той си мислеше с неподозиран цинизъм, който беше част от новата му самоувереност, че пред него седи нова госпожа Банбъри. Мъж вместо жена, кльощав, вместо дебел и стар като баба, кисел, а не усмихнат, но със сигурност брат-близнак на госпожа Банбъри.

— Търсиш работа, а? — Мъжът с белите панталони остави пурата си в стария тенекиен пепелник. Мухата престана да топи крачетата си и пое нанякъде.

— Да, господине, но както вие казахте, това е бар и…

Неспокойствието отново го връхлетя. Кафявите очи с жълтите склери го притесняваха, бяха като очите на обигран котак-ловец, видял в живота си безброй заблудени мишки като него.

— Да, бар е — потвърди мъжът. — Аз съм Смоуки Ъпдайк. — Той протегна ръка и Джек изненадан подаде своята. Ръката на Смоуки я стисна веднъж здраво, почти до болка, после я поотпусна, но продължи да я държи. — И така?

— Ами… — измънка Джек, убеден, че изглежда глупав и малко уплашен. Наистина се чувствуваше глупав и малко уплашен. Искаше му се Смоуки да пусне ръката му.

— Вашите никога ли не са те учили да се представяш?

Това бе толкова неочаквано, че Джек почти изстреля собственото си име вместо името, което бе използувал в „Златната лъжица“ и когато пътуваше на стоп — името Луис Фарън, което бе станало негово „пътно име“.

— Джек Сой… ъъъ… Сотел.

Ъпдайк задържа ръката му още миг, после я пусна. Студените му кафяви очи не трепваха.

— Джек Сой-ъ-Сотел — повтори той. — Ама по-дълго, шибано име сигурно няма и в телефонния указател, нали, момче?

Джек се изчерви, но не каза нищо.

— Не си много едър. Мислиш ли, че ще успееш да наклониш петдесеткилограмово буре с бира и да го наместиш върху ръчна количка?

— Ами да — отвърна Джек, без да знае дали ще може, или не. Струваше му се, че няма да бъде кой знае какъв проблем, пък и в толкова безлюдно място буретата едва ли трябваше да се сменят често.

Смоуки сякаш прочете мислите му и каза:

— Дааа, сега тук е празно, но към четири-пет часа се оживява. А в края на седмицата в помещението просто не може да се диша от хора. Тъкмо тогава ще изкараш надницата си, Джек.

— Всъщност наистина не знам — измрънка Джек. — И колко ще получавам?

— Долар на час — отвърна Ъпдайк. — Бих искал да мога да ти плащам повече, но… — Той сви рамене, потупа купчината фактури и даже се поусмихна, сякаш казваше: „Виждаш как стоят нещата, дете, всичко в Оутли е тръгнало на провала, още от 1971 бизнесът започна да замира.“ Но очите му не се усмихваха. Очите му наблюдаваха Джек с котешка съсредоточеност.

— Хич не е много — бавно отвърна Джек, но мисълта му работеше бързо.

Кръчмата беше като гроб, дори един-единствен раздърпан стар алкохолик не смучеше бира на бара, втренчил безсмислен поглед в светлинната реклама. В Оутли очевидно поркаха бирата си в колите и ги наричаха клубове. Долар и петдесет цента на час никак не са много, когато ти спукват гьона от работа. В безлюдно място като това долар на час можеше да се окаже лесно спечелена надница.

— Не е — съгласи се Ъпдайк и отново се наведе над сметачната машинка, — наистина не е. — Гласът му казваше на Джек, че може да приеме или да си тръгне. Нямаше да има пазарлъци.

— Май ще опитам — подхвърли той.

— Това е добре — каза Ъпдайк, — но първо трябва да изясним нещо друго. От кого бягаш и кой те търси? — Кафявите очи отново се впиха в него с упорита настойчивост. — Хич не ми се ще някой, който е по петите ти, да ми вгорчава живота.

Увереността на Джек не се разклати особено. Той може би не бе най-умното хлапе на света, но беше достатъчно умен, за да знае, че няма да изкара дълго по пътя, ако няма резервна история, с която да замазва очите на перспективни работодатели. Това беше история номер 2 — „Злият пастрок“.

— Аз съм от едно малко градче във Върмонт — започна той. — Фендървил. Мама и татко се разведоха преди две години. Татко се опита да ме вземе под попечителство, но съдът ме даде на мама. Винаги правят така.

— Зарежи какво правят. — Смоуки отново оправяше сметките си. Бе се навел толкова ниско, че носът му почти опираше в клавишите на джобния калкулатор. Но Джек смяташе, че въпреки това го слуша.