Стивън Кинг - Талисманът

„Но очите му станаха жълти.“

„Престани! Не е вярно!“

Но все пак нещо в него принуждаваше Джек да мисли за това, което му се случи по пътя към града… което му се случи в тъмнината на тунела.

Тлъстият мъжага, който бе нарекъл Джек задник, се отдръпна от високия човек, облечен с дънки и чиста бяла тениска. Рандолф Скот тръгна към Джек, големите му ръце с издути вени свободно се полюляваха край него.

Студените му като лед сини очи проблеснаха… и след това започнаха да се променят, да помътняват и да изсветляват.

— Ей, хлапе — каза той и Джек с шеметна бързина побягна към летящата врата и я блъсна с гръб, без да го е грижа кого ще удари.

Шумът го връхлетя. Кени Роджърс въодушевено ревеше ентусиазирана дървеняшка ода за някакъв си Рувим 11 11 Герой от Библията, син на Иаков, наричан още Израил, и Лия. Гл. 29, 30 от Първа книга Мойсеева — Битие. .

„Ти винаги обръщаше и другата си буза — кълнеше се Кени пред танцуващите пияници с подпухнали лица — и твърдеше, че смирените ги чака един по добър свят!“

В кръчмата Джек не видя нито един, който да изглежда поне отчасти смирен. „Момците от долината“ отново се събираха на подиума и посягаха към инструментите си. Всички, с изключение на бас-китариста, изглеждаха пияни и объркани… и май не бяха съвсем сигурни къде се намират. Бас-китаристът изглеждаше само отегчен.

Вляво от Джек някаква жена водеше сериозен разговор от монетния телефон на кръчмата — телефон, който Джек не би докоснал отново, ако има избор, и за хиляда долара. Докато тя говореше, нейният пиян кавалер мушна ръка под полата й и започна да я опипва. На големия дансинг се клатеха и препъваха поне седемдесет двойки, без да ги е грижа за живото темпо на мелодията, хилеха се и се натискаха, ръце пощипваха цици, устни лигавеха устни, пот се стичаше по бузи и оформяше широки кръгове под мишниците.

— Слава Богу, дотътри се — каза Лори и вдигна подвижната дъска на тезгяха, за да му направи път. Смоуки стоеше в другия край зад бара и редеше върху подноса на Глория чаши джин с тоник, долнопробна водка с лимон и „Черни руснаци“ — коктейлът, който сякаш бе единствен съперник на бирата в състезанието за любимо питие на град Оутли.

Джек видя, че Рандолф Скот влиза през летящата врата и поглежда към него. Сините му очи още веднъж срещнаха очите на момчето. Той кимна бавно, сякаш за да каже: „Ние ще си поговорим. Дааа, господинчо. Може би ще си поговорим за това какво е възможно и какво не е възможно да се случи в тунела. Или за волски камшици. Или пък за болни майки. А може да си поговорим и как ще останеш в Оутли дълго, дълго време… чак докато станеш сбръчкан старец, хлипащ над празна количка от супермаркет. Ти как мислиш, Джеки?“

Джек потрепера.

Рандолф Скот се усмихна, сякаш бе видял потреперването… или го бе доловил. После се смеси с тълпата под гъстия цигарен дим.

След миг тънките, силни пръсти на Смоуки захапаха рамото на Джек, потърсиха най-болезненото място и както винаги го намериха. Обиграни, напипващи нервите пръсти!

— Джек, просто трябва да мърдаш по-бързо — каза Смоуки. Гласът му звучеше почти съчувствено, но пръстите му се впиваха, търсеха и причиняваха болка. Дъхът му миришеше на розовите ментови бонбончета, които смучеше почти непрекъснато. Поръчаните му по пощата изкуствени зъби потракваха. От време на време, когато челюстите се изплъзваха и той с всмукване ги наместваше, се чуваше гнусно измляскване. — Трябва да се движиш по-бързичко, защото в противен случай ще бъда принуден да драсна клечката под задника ти. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Ддда — отвърна Джек и се опита да не изстене.

— Добре. Всичко е наред значи. — За частичка от секундата пръстите му се забиха още по-навътре и поздравиха с ожесточен ентусиазъм гнездото нерви под върховете си. Джек наистина изстена. Това бе достатъчно за Смоуки и той го пусна.

— Помогни ми да качим бурето, Джек, и го направи бързо. Петък вечер е, хората трябва да пият.

— Събота сутрин е — глуповато се изпусна Джек.

— Тогава също. Хайде!

Джек някак си успя да помогне на Смоуки да качат бурето върху малката поставка под бара. Тънките като въжета мускули на Смоуки се издуха и размърдаха под ръкавите на ризата му. Напук на земното притегляне шапката от вестник върху тясната му като на невестулка глава не помръдна, предното й връхче почти докосваше лявата му вежда. Джек със затаен дъх гледаше как Смоуки отвива червената пластмасова капачка на бурето, което издишаше малко по-поривисто, отколкото трябваше… но не се разпени. Джек безмълвно си отдъхна.