Стивън Кинг - Талисманът

Джек се усмихна и тръгна към бара. Зад гърба му някакъв равен глас каза:

— Това е бар, а не детска градина. Изчезвай, глупако!

Джек уплашен подскочи. Бе стиснал парите в джоба си и си мислеше, че ще постъпи като в „Златната лъжица“ — ще седне, ще си поръча нещо и после ще попита за работа. Разбира се, да се наемат деца като него беше напълно незаконно, поне без разрешение, подписано от родителите или настойниците, и това означаваше, че могат да му дадат по-малка от минималната надница. Пъти по-малка! Затова трябваше да има предварително споразумение и договарянето обикновено започваше с история номер 2 — „Джек и вторият баща-чудовище“.

Той се обърна и видя, че в едно от сепаретата седи някакъв мъж и студено го наблюдава с презрителна бдителност. Мъжът беше слаб, но под ризата му мърдаха мускули като въжета. Носеше торбести бели панталони на готвач и шапка от вестник, килната към лявата му вежда. Главата му бе тясна като на невестулка, късо подстриганата му коса беше започнала да посивява. На масата между големите му ръце лежаха купчина фактури и сметачна машинка.

— Видях обявата ви, че търсите персонал — каза Джек, без да храни големи надежди. Мъжът нямаше да го наеме, а и той самият не беше сигурен дали иска да работи за него — изглеждаше му някак си зъл.

— Тъй значи — отвърна човекът в сепарето. — Сигурно си се научил да четеш в един от малкото дни, когато не си кръшкал от училище. — На масата пред него имаше пакет с пури и той си измъкна една.

— Ами… не знаех, че е бар — измънка Джек и заотстъпва към вратата. Слънчевата светлина сякаш проникваше през мръсното стъкло и след това просто умираше, преди да достигне до пода, като че ли кръчмата се намираше в някакво по-различно измерение. — Мислех… предполагах… реших, че е и ресторант, и бар. Нещо такова. Ей сега си тръгвам.

— Ела насам. — Кафявите очи на мъжа не се отместваха от него.

— А, не, не. Тръгвам си — нервно отвърна Джек.

— Ела тук и седни. — Мъжът драсна кибритена клечка в нокътя на палеца си и запали пурата. Мухата, лазеща по фактурите пред него, хвръкна и забръмча в тъмнината. Очите му продължаваха да гледат втренчено Джек. — Ела, няма да те ухапя.

Джек бавно се приближи до сепарето, приседна срещу мъжа и скръсти ръце на масата. Около шестдесет часа по-късно, докато подсушаваше мъжката тоалетна в дванадесет и тридесет през нощта, а мократа му от пот коса се завираше в очите му, Джек си мислеше — не, знаеше! — че само собствената му глупава самоувереност бе позволила на капана да щракне (а той бе щракнал в момента, в който беше седнал срещу Смоуки Ъпдайк, въпреки че тогава той не бе разбрал това). По същия начин мухоловката се затваря зад злочестите си жертви, по същия начин насекомоядните растения-хищници с привлекателната си миризма и смъртоносните си, гладки като стъкло стени само чакат някой бръмбар-глупак да забръмчи над тях, да се спусне надолу и навътре… за да се удави в дъждовната вода, събрана в техните чашки-канички. В Оутли в пълната кана вместо дъждовна вода се плискаше бира. Това бе единствената разлика.

Ако тогава беше избягал…

Но не избяга. Дори докато правеше всичко възможно да не трепне под втренчения поглед на студените кафяви очи, Джек си мислеше, че в края на краищата за него може би ще се намери някаква работа. Мина Банбъри, жената, която притежаваше и въртеше „Златната лъжица“ вОбърн, се бе държала доста любезно с него. Когато си тръгваше, дори го прегърна и целуна и му даде три дебели сандвича, но не успя да го заблуди. Любезността и даже заченките на доброта не изключват желанието за печалба на всяка цена, нито дори явната алчност.

Минималното заплащане в Ню Йорк беше три долара и четиридесет цента на час — тази информация, закачена от властите, висеше в кухнята на „Златната лъжица“ върху яркорозово парче хартия с размер на филмов афиш. Но хаитянинът, готвач на аламинути, почти не говореше английски и Джек смяташе, че със сигурност пребивава в страната незаконно. Човекът готвеше като фурия и никога не разреши картофите или пържените миди да престоят и миг повече от необходимото в олиото. Момичето, което помагаше на госпожа Банбъри при сервирането, беше хубавичко, но бавноразвиващо се и според Католическата църква не биваше да работи. В такива случаи не се предлага минималната надница и фъфлещото, глуповато момиче с искрено благоговение сподели с Джек, че получава долар и двадесет и пет цента на час, и всичките са за нея.