Стивън Кинг - Талисманът

— Татко се премести в Чикаго и намери работа в някакъв завод там. Пише ми почти всяка седмица, но не е идвал да ме види от миналата година, когато Обри го изхвърли с бой. Обри е…

— Новият ти баща — каза Ъпдайк и за миг очите на Джек се присвиха и съмненията му се върнаха. В гласа на Ъпдайк нямаше съчувствие. Напротив, той сякаш му се присмиваше, като че ли знаеше, че цялата история е чиста измислица.

— Да. Мама се омъжи за него преди година и половина. Той непрекъснато ме бие.

— Тъжна работа, Джек, много тъжна. — Ъпдайк наистина го погледна недоверчиво с присмехулни очи. — И така, ти потегли към твоето татенце, за да си заживеете щастливо за вечни времена.

— Да, надявам се — въздъхна Джек и внезапно го осени вдъхновение. — Всичко, което знам, е, че истинският ми баща никога не ме е окачвал с примка на шията в дрешника. — Той дръпна надолу тениската си и оголи резката на шията си, която вече бе започнала да избледнява. По време на престоя му в „Златната лъжица“ тя все още беше ярка, грозна червено-виолетова дамга и той приличаше на жигосан. Но в „Златната лъжица“ не му се бе представил случай да я покаже. Разбира се, това беше белегът, оставен от корена, който едва не го задуши в Териториите.

Джек със задоволство видя, че очите на Смоуки Ъпдайк се разширяват от изненада, примесена с ужас.

— Мили Боже! Дете, вторият ти баща ли направи това? — попита той, наведе се напред и част от розовите и жълти фактури се пръснаха по пода.

— Ами аз затова реших, че трябва да се махна.

— А той ще се мерне ли насам, за да си търси колата, мотоциклета, портфейла или шибаната си спестовна книжка?

Джек поклати глава.

Смоуки погледа момчето още секунда-две и изключи сметачната машинка.

— Ела с мен в склада, хлапе — кимна той.

— Защо?

— Искам да проверя дали наистина ще успееш да закрепиш бурето на ръба му. Ако можеш да ми докарваш буретата, когато се нуждая от тях, ще получиш работата.

За удоволствие на Смоуки Ъпдайк Джек показа, че може да закрепи голямото алуминиево буре на ръба му, да го придвижи достатъчно напред и да го намести върху количката. Той даже успя да се престори, че го върши с лекота. Чак на другия ден щеше да изпусне бурето и да получи един в носа.

— Не е зле — отсече Ъпдайк. — Не си достатъчно едър за тази работа и като нищо ще си докараш някоя херния, но това са си твои проблеми.

После му каза, че може да започне днес следобед и да работи до един през нощта („Или поне докато издържиш.“), и че всяка вечер ще му плаща в момента на затварянето. Сумата веднага и в брой.

Върнаха се отново в кръчмата и там намериха Лори, облечена в тъмносини баскетболни шорти, толкова къси, че крайчетата на жарсените й пликчета се подаваха навън, и блузка без ръкави. Рядката й руса коса бе опъната назад и прихваната с пластмасови шноли. Пушеше „Пал Мал“ с навлажнен и омазан с червило край. Голям сребърен кръст се полюляваше между гърдите й.

— Това е Джек — представи го Смоуки. — Можеш да махнеш обявата от прозореца.

— Бягай, хлапе — каза Лори. — Още имаш време.

— Затваряй шибаната си уста!

— Накарай ме де.

Той я шляпна, но не на шега, а достатъчно силно, за да я залепи за бара. Джек премигна и си спомни за звука от камшика на Озмънд.

— Мъжка сила, брей — каза Лори. Очите й се наляха със сълзи, но в същото време изглеждаха доволни, сякаш всичко си беше в реда на нещата.

Предишното безпокойство на Джек се появи отново — още по-ясно и по-остро, и сякаш не беше само безпокойство, а истински страх.

— Не ни обръщай внимание, хлапе — каза Лори и мина покрай него, за да свали обявата от прозореца. — Всичко ще бъде наред.

— Той си има име и е Джек, а не хлапе — сряза я Смоуки, който отново се бе върнал в сепарето, където бе провел „интервюто“ с него и подреждаше фактурите си. — Остава да почнеш да го наричаш така и пред клиентите. Я си събирай акъла и му приготви два сандвича, че наближава четири и той трябва да започва работа.

Тя свали обявата от прозореца и я пъхна зад грамофона с вида на човек, правил това безброй пъти. Когато мина покрай Джек, му намигна.

Телефонът иззвъня.

И тримата го погледнаха, стреснати от внезапния звук. За хилядна частица от секундата Джек си помисли, че черният телефон е като някакъв гол охлюв, залепнал за стената. Остана му време да забележи колко бледа е Лори: единственият цвят по бузите й идваше от червеникавите белези на завяхващите й младежки пъпки. Имаше време да разучи жестокото, донякъде потайно изражение върху лицето на Смоуки и да забележи издутите вени по ръцете му. Време да прочете жълтеникавия надпис над телефона, който гласеше: „Моля, ограничавайте разговорите си до три минути!“