Стивън Кинг - Талисманът

В този миг и последните остатъци от самоувереността му се стопиха — напълно и завинаги. Съзнателните мисли бяха надвити от дълбок, безутешен, виещ детски плач: „Искам при мама, моля те, Господи, искам си майчицата…“

С треперещи крака излезе от тоалетната, като си мислеше, че напук на Спийди просто ще се прибере вкъщи, пък който както ще да нарече това. В този миг не го беше грижа дали майка му умира. В този миг на неизразима болка той стана просто Джек и толкоз, инстинктивно се мъчеше да оцелее като животно, което усеща, че всеки миг ще се превърне в плячка на някое месоядно, чувствуваше се като подгонена сърна, зайче, или катеричка., В този миг той беше способен да я остави да умре от рака, разяждащ тялото й, да забрави за метастазите, плъзнали навсякъде, и единственото, което искаше, бе майка му да го прегърне, да го целуне за лека нощ и да му каже да не пуска проклетия си транзистор в леглото и да не чете с фенерче под одеялото половината нощ.

Подпря ръце на стената и малко по малко успя да се овладее. Това налагане на самоконтрол бе напълно подсъзнателно, чисто напрягане на ума, нещо присъщо на Фил Сойер и Лили Кавано. Бе направил грешка, да, но нямаше да се върне обратно. Териториите не бяха измислени, те съществуваха, следователно талисманът също съществуваше. Той нямаше да убие майка си от страхливост.

Джек напълни кофата с топла вода от крана в склада и почисти мръсотиите.

Когато свърши и влезе в салона, беше десет и половина и тълпата бе започнала да оредява. Оутли бе работнически град и работещите пияници през седмицата се прибираха рано по домовете си.

— Джек, изглеждаш бял като чаршаф. Добре ли си? — каза Лори.

— Дали мога да изпия една лимонада? — попита той.

Тя му донесе една и той я изпи, докато привършваше лъсването на дансинга. В дванадесет без четвърт Смоуки го прати в склада да му докара буре. Джек едва-едва се справи. В един без четвърт Смоуки с викове започна да приканва хората да привършват. Лори изключи грамофона и Дик Кърлес замря с дълго, протяжно стенание, придружено от апатични викове на протест. Глория изключи игрите и нахлузи пуловера си (розов като ментовите бонбончета, които Смоуки смучеше редовно, розов като изкуствените венци на челюстите му) и си тръгна. Смоуки започна да гаси лампите и да изтиква последните четири или пет пияндури през вратата.

— Добре, Джек — каза той, когато я затвори след тях. — Добре се справи. Има какво още да се желае, но началото беше горе-долу добро. Можеш да нощуваш в склада.

Вместо да попита за надницата си (на Смоуки и през ум не му мина да я предложи), Джек се потътри натам. Беше капнал от умора и приличаше на смалена версия на пияниците, току-що избутани навън.

В склада видя, че Лори е клекнала в един от ъглите, а баскетболните й шорти са се вдигнали нагоре и разкриват почти смущаваща гледка. За миг той със смътна тревога реши, че рови в раницата му. После видя, че е постлала няколко одеяла върху слой чували от грубо зебло и дори е сложила малка лъскава възглавница с надпис „Ню Йорк — столица на света“ върху тях.

— Май успях да ти спретна едно малко гнезденце, хлапе — каза тя.

— Благодаря — отвърна той и едва се удържа да не избухне в сълзи при този прост, човешки жест на внимание. Успя да се усмихне. — Много ти благодаря, Лори.

— О, няма нищо. Всичко ще бъде наред, Джек. Смоуки не е чак толкоз лош. Опознаеш ли го веднъж, ще видиш, че не е и наполовината лош — каза тя с несъзнателен копнеж, сякаш би искала наистина да е така.

— Сигурно — рече Джек и след това импулсивно добави: — Само че аз така или иначе тръгвам утре. Оутли просто не е за мен.

— Може би ще тръгнеш, Джек… но може пък да решиш и да останеш известно време. Я по-добре първо си отспи.

В думите й сякаш имаше нещо пресилено и изкуствено, от усмивката й беше изчезнала естествеността, с която му бе казала: „Май успях да ти спретна едно малко гнезденце“. Джек забеляза това, но беше твърде уморен, за да му отдели повече внимание.

— Е, ще видим — кимна той.

— Така е — съгласи се Лори и тръгна към вратата. — Лека нощ, Джек — каза тя и му прати въздушна целувка с мръсната си длан.

— Лека нощ.

Понечи да съблече тениската си… после се отказа и реши, че ще събуе единствено кецовете си. В склада беше хладно и влажно. Той седна върху чувалите, развърза връзките и събу първо единия, после другия. Тъкмо щеше да легне върху сувенирната възглавничка на Лори и може би да заспи още преди главата му да я докосне, и внезапно телефонът в кръчмата започна да звъни и да прорязва тишината сякаш пробиваше дупка в нея и тревожният, пронизителен звън накара Джек да мисли за клатещи се сивопепеляви корени, за волски камшици и двуглави понита.