Стивън Кинг - Талисманът

Джек усети как яростта му се връща за миг и после отново замира.

— А ако все пак си тръгна? — попита той. — Така или иначе спечелих пет долара, а отърваването ми от това гадно малко градче просто би могло да се разгледа като премия.

С тънка усмивка Смоуки подхвърли:

— Спомняш ли си човека, когото завари снощи да драйфа в мъжката тоалетна, когато влезе, за да я почистиш?

Джек кимна.

— А спомняш ли си как изглеждаше?

— Подстриган по войнишки. Със зелено-кафява риза. И какво от това?

— Той е Атуел Копача. Истинското му име е Карлтън, но цели десет години поддържаше градските гробища и оттам му излезе прякорът Копача. Това беше… преди двадесет-тридесет години, но и до ден-днешен всички продължават да го наричат така. В полицията постъпи по времето, когато избраха Никсън за президент, а сега й е шеф.

Смоуки дръпна от пурата си и го погледна.

— Копача и аз се знаем отдавна — продължи Смоуки. — И ако сега си тръгнеш оттук просто така, Джек, не мога да ти гарантирам, че няма да имаш някакви неприятности с него. Може би просто ще те изпратят вкъщи, но току-виж си се озовал и в ябълковите градини, сега тъкмо е беритбено време, а както ми е известно, Оутли има повече от четиридесет акра ябълкови дървета. Но нищо чудно и да свършиш някъде пребит от бой. Или… чувал съм, че старият Копач си падал по хлапета по пътищата. Предимно момчета.

Джек си спомни бухалкоподобния пенис и потрепера.

— Тук, в кръчмата, един вид си под крилото ми, но излезеш ли веднъж на улицата, може ли човек да каже какво те чака? Копача обикаля навсякъде. Нищо чудно да се измъкнеш от града, но току-виж изведнъж забележиш как огромният му плимут ти препречва пътя. Копача не е твърде умен, но наистина надушва нещата понякога. Пък… някой може да му се обади и по телефона.

Зад бара Лори свърши с чиниите. Избърса си ръцете, пусна радиото и затананика с него.

— Чуй какво ще ти кажа, Джек — каза Смоуки. — Остани още три дни. Работи до края на седмицата. После ще те кача в моя пикап и лично ще те закарам извън очертанията на града. Става ли? Ще си тръгнеш оттук в неделя на обяд с близо тридесет долара в джоба, без да разбереш как са влезли там. Ще си тръгнеш и ще си мислиш, че Оутли в края на краищата не е толкова лош град. Е, какво ще кажеш?

Джек се вгледа в студените кафяви очи, забеляза жълтите им склери и малките червени петънца, забеляза широката, искрена усмивка и изкуствените зъби зад нея, и с някакво странно и ужасяващо чувство за deja vu 12 12 Вече видяно (фр.) забеляза даже, че мухата отново е кацнала върху шапката на Смоуки и чисти и трие тънките си като косъм крачета.

Подозираше, че Смоуки знае, че той знае, че всичко, казано от него, е лъжа, но хич не му пукаше. След като работи до ранните часове на съботната сутрин и след това до ранните часове на неделната сутрин, Джек вероятно щеше да спи до два часа в неделя следобед, когато Смоуки щеше да му каже, че не може да му осигури транспорт, понеже се е събудил твърде късно, а сега той, Смоуки, е твърде зает с мача по телевизията. А Джек не само ще бъде твърде изморен, за да тръгне пеша, а и твърде уплашен, че Смоуки може да загуби интерес към мача за няколко минути, за да звънне на добрия си приятел Атуел Копача и да каже: „Той тъкмо тръгна надолу към Фабрикаджийското шосе, Копач, приятелю, защо не го настигнеш и прибереш? После намини насам за второто полувреме. Бирата ще е безплатна, но не отивай да повръщаш в писоара ми, преди хлапето отново да е тук.“

Това беше единият възможен сценарий. Имаше и други, които би могъл да измисли, всеки от тях донякъде различен, но всички — съвсем еднакви в основата си.

Усмивката на Смоуки Ъпдайк стана още по-широка.

„Когато бях на шест…“

Кръчмата, която бе започвала да се изпразва по това време през предишните две нощи, продължаваше да гърми, сякаш клиентите бяха решили да поздравят зората. Джек забеляза, че две от масите са изчезнали — бяха станали жертва на юмручния бой, започнал тъкмо преди последната му експедиция в клозета. Сега на мястото им танцуваха хора.

— Най-после! — възкликна Смоуки, когато Джек се заклатушка покрай вътрешната страна на бара и остави касата пред хладилника. — Напъхай ги вътре и се върни за проклетата чешка. Трябваше да донесеш първо нея, но както и да е.

— Лори не ми каза…

Силна, пареща болка проряза крака на момчето. Смоуки злобно бе стоварил тежката си обувка върху кеца му. Джек едва сподави вика си и усети, че от очите му бликват сълзи.