Стивън Кинг - Талисманът

Тя сякаш стана актриса в някаква странна пиеса и превърна всички клиенти в зрители, готови да доплатят стандартната такса от тридесет и пет долара на ден. И в целия свят останаха само двама души — той и каубоят с големите ръце и очите, които Джек… май… не… виждаше… съвсем.

Изведнъж, съвсем неочаквано, каубоят издума:

— Затътри задника си вкъщи.

И намигна.

Телефонът престана да звъни, преди даже Лори да протегне ръка към него.

Рандолф Скот се обърна, пресуши чашата си и извика:

— Донеси насам още едно наливно!

— Дявол да го вземе! — каза Лори. — Проклетият телефон вампиряса!

По-късно в склада Джек попита Лори кой е човекът, който прилича на Рандолф Скот.

— На кого прилича? — не разбра тя.

— На един актьор, който играе каубойски роли. Седеше в края на бара.

Тя сви рамене.

— Всички ми се струват еднакви, Джек. Тайфа олюляващи се проклетници, дошли да търсят приятно прекарване тук. В четвъртък вечер обикновено плащат с малкото спестени пари на жените си.

— Той нарече бирата „наливно“.

Очите й просветнаха.

— А, да. Той ли? Май че е смахнат.

Последното прозвуча като истинско признание… сякаш се възхищаваше на извивката на носа му или на белотата на зъбите му.

— Кой е той?

— Не знам как се казва. Идва тук от една-две седмици. Предполагам, че е от новопостъпилите във фабриката. Чух, че…

— За Бога, Джек, аз казах ли ти да ми докараш буре, или не!

Джек тъкмо се опитваше да качи едно от големите бурета върху количката. Понеже неговото тегло и теглото на количката бяха почти еднакви, този акт изискваше много внимателно балансиране. Когато Смоуки кресна от прага, Лори изпищя и Джек подскочи. Бурето се изплъзна, прекатури се, капачката му изскочи като тапа от бутилка с шампанско и жълтеникаво-бялата струя бира я последва. Смоуки продължаваше да крещи, но Джек зяпаше в бирата като замръзнал… докато Смоуки не му цапна една.

Когато след около двадесет минути Джек се върна в кръчмата с хартиена кърпичка пред подутия си нос, Рандолф Скот си беше отишъл.

„Аз съм на шест.“

„Джон Бенджамин Сойер е на шест.“

„Шест…“

Джек тръсна глава, опита се да се отърве от непрекъснато повтарящата се в нея мисъл, докато високият работник във фабриката, който всъщност не беше работник, се навеждаше по-близо и по-близо. Очите му… жълти и някак си люспести. Той… то… премигна — бързо, млечнобяло, влажно премигване и Джек изведнъж осъзна, че върху очните му топки има мигателна ципа.

— Вече трябваше да си тръгнал! — прошепна то отново и протегна към Джек ръцете си, които бяха започнали да се изкривяват, да се окосмяват и да се втвърдяват.

Вратата се отвори с трясък.

— Джек, ако не престанеш да се размотаваш, ще съжаляваш! — кресна Смоуки зад гърба на Рандолф Скот, който гърбом отстъпи назад. Втвърдяващите се копита бяха изчезнали, ръцете му отново изглеждаха само ръце — големи и силни, с множество изпъкнали вени. Още едно млечнобяло, бързо премигване, в което клепачите изобщо не взеха участие… и после очите му отново бяха бледосини, а не жълти. Той погледна Джек за последен път и се насочи към мъжката тоалетна.

Сега Смоуки пристъпи към Джек, през полуотворените му устни надничаха крокодилските му зъби, върху наклонената, тясна като на невестулка глава бе килната неизменната шапка от вестник.

— Не ме карай пак да ти повтарям — каза той. — Предупреждавам те за последен път и не си въобразявай, че говоря празни приказки.

И както срещу Озмънд, яростта на Джек внезапно се надигна — този вид ярост, която сякаш е свързана с чувството за отчайваща несправедливост и може би никога не е достатъчно силна, когато човек е на дванадесет — учениците в колежите понякога смятат, че я изпитват, но тя обикновено не е нищо друго освен малко по-силен интелектуален отклик.

Този път яростта му прекипя.

— Я не се дръж с мен, сякаш съм кучето ти — каза Джек и пристъпи към Смоуки Ъпдайк с омекнали от страх крака.

Изненадан, а може би дори слисан от неочаквания гняв на Джек, той отстъпи крачка назад.

— Джек, предупреждавам те…

— Не, човече, аз те предупреждавам — чу Джек собствения си глас. — Аз не съм Лори и не искам да ме удрят. И удариш ли ме, ще ти го върна.

Смущението на Смоуки продължи само миг. Той едва ли бе видял всичко на света — ако не бе живял в Оутли, щеше да разбира това — но понеже бе на противното мнение и не му липсваше самоувереността на врял и кипял, се протегна и сграбчи Джек за яката.