Стивън Кинг - Талисманът

Най-накрая почти стигна. Точно срещу мъжката тоалетна.

„Той е там вътре, знам, че е там… и ако изскочи, ще изпищя… и ще…“

Момчето протегна треперещата си дясна ръка и докосна с пръсти резето на пожарния изход. Стори му се благословено прохладно. За миг сякаш наистина повярва, че ще успее да изхвръкне от чашката на насекомоядното растение навън в нощта… свободен.

И тогава вратата зад гърба му, вратата на женската тоалетна, внезапно се тресна и се отвори и една ръка сграбчи раницата му. Джек изпищя високо и отчаяно като уловено животно и се хвърли към пожарния изход, без да го е грижа за раницата и вълшебния сок в нея. Ако презрамките й се бяха скъсали, той просто щеше да прелети като стрела през буренясалия, пълен със смет и боклуци парцел зад кръчмата и нищо друго нямаше да има значение.

Но презрамките бяха от жилав найлон и не се скъсаха. Вратата се пооткрехна, разкри тесен черен клин от нощта навън и отново се затвори. Джек беше придърпан в женската тоалетна, обърнат обратно и запратен към стената. Ако я бе ударил с гърба си, бутилката с вълшебния сок несъмнено щеше да се счупи и да напои дрехите му и добрия стар Ранд Макнали с миризмата на развалено грозде. Само че той улучи с кръста си единствената мивка в помещението. Болката бе силна, мъчителна.

Работникът от фабриката бавно се приближаваше към него, придържаше джинсите си с ръце, които бяха започнали да се изкривяват и окосмяват.

— Вече трябваше да си тръгнало, хлапе — каза той, а гласът му загрубяваше и все повече заприличваше на животинско ръмжене.

Джек се заизвива наляво, без да отмества погледа си от лицето на мъжа, чиито очи изглеждаха почти прозрачни, не точно жълти, а някак си осветени отвътре… досущ очите на ужасните фенери от тикви в навечерието на празника Вси светии.

— Но можеш да вярваш на стария Елрой — каза подобното на каубой същество и се ухили, за да покаже уста, пълна с изкривени зъби, някои от тях счупени и нащърбени, други — почернели и развалени. Джек изпищя.

— О, наистина можеш да му вярваш — повтори то, а думите му едва се долавяха през ръмженето. — Той няма да те нарани твърде лошо. Наистина ще бъдеш добре — ръмжеше то и се приближаваше към Джек, — казвам ти, че ще бъдеш добре, да, наистина… — Продължаваше да говори, но момчето не би могло да повтори думите му, защото вече се чуваше само ръмжене.

Джек докосна с крак голямото кошче за боклук до вратата. Когато съществото-каубой посегна към него с изкривените си, космати като лапи ръце, той сграбчи кошчето, хвърли го и удари Елрой в гърдите, после бутна вратата на тоалетната, спусна се наляво към пожарния изход, дръпна резето и се шмугна в тъмнината зад кръчмата…

Но знаеше, че Елрой го следва по петите.

Вдясно от вратата имаше редица препълнени кофи за смет. Той сляпо събори три след себе си, чу как издрънчаха и се затъркаляха, чу яростния рев на Елрой, който се спъна в тях.

Обърна се тъкмо навреме, за да види как съществото пада. Успя дори да осъзнае („О, мили Боже, опашка, има нещо като опашка!“), че сега то наистина е почти животно. Ярка, златиста светлина струеше от очите му, два странни успоредни лъча, сякаш проникващи през двойна ключалка, просветваха отзад в тъмното.

Джек се обърна с гръб към него, смъкна раницата си, опита се да я откопчае с вдървените си пръсти, да охлади мозъка си, пламнал…

…„Джеки бе на шест… Боже, помогни ми… Спийди… Джеки бе на шест… Господи, Боже мой…“

… от мисли и несвързани молби. Съществото ръмжеше и вършееше между кофите с боклук. Джек видя как вдига лапа и после със свистящ звук я снижава, перва ръждясалата метална кофа и я запраща в другия край на двора. Отново се изправя, подхлъзва се, залита и после несигурно тръгва към него, а ръмжащото му, набръчкано лице се поклаща на нивото на гърдите му. И някак си въпреки лаещото ръмжене Джек просто разбра смисъла на думите му.

— Сега аз не само ще те изкормя, малко пиленце. Неее. Сега и ще те убия… след това.

Дали го чуваше с ушите си, или само в главата си?

Нямаше значение. Разстоянието между този и онзи свят се бе свило от вселена до проста мембрана.

Съществото Елрой ръмжеше и се приближаваше към него, клатеше се непохватно на задните си крака, дрехите му висяха раздърпани на невероятни места, езикът му се полюляваше пред отворената, пълна с почернели зъби уста. И това ставаше в пустия парцел зад кръчмата на Смоуки Ъпдайк в Оутли, да, поне сега ставаше там, в препълнения с бурени, в осеяния с боклуци двор с ръждясала пружина за легло тук, с решетка на Форд, модел 1957, ей там, а отгоре гледаше призрачната, болнава луна, която приличаше на оглозган кокал и превръщаше всяко парче стъкло в мъртво, втренчено око, но всичко това не бе започнало в Ню Хампшир, нали? Не. То не започна и с разболяването на майка му или с появата на Лестър Паркър. То беше започнало, когато…