Стивън Кинг - Талисманът

„Джеки беше на шест. Когато всички ние живеехме в Калифорния и никой не живееше на друго място и Джеки беше…“

Продължаваше да се мъчи да откопчае раницата си.

Съществото се приближаваше и сякаш танцуваше. За миг му заприлича на някоя от рисуваните фигури в анимационните филми на Дисни и той започна да се смее като побъркан, а то изръмжа и подскочи. Тежките копита-лапи минаха само на сантиметър край него, а то се олюля назад между бурените и боклуците, стовари се върху пружината и някак си се заплете в нея. Изрева, във въздуха се разхвърча бяла пяна, а то се задърпа, заизвива и заподскача на един крак. Другият бе заклещен между ръждясалите намотки.

Джек бръкна в раницата, за да измъкне бутилката. Напипа чорапи, мръсно бельо, свити на топка джинси. Улови гърлото на бутилката и я извади. Животното-Елрой разцепи въздуха с яростен вой и най-накрая издърпа крака си от пружината.

Джек се претърколи по пепеливата, буренясала почва. В дясната си ръка стискаше бутилката, лявата бе промушил през една от презрамките на раницата си и докато с палец и показалец се опитваше да отвие капачката, тя се мяташе насам-натам. Най-сетне успя.

„То дали може да ме последва? — зачуди се той несвързано, докато приближаваше бутилката до устните си. — Когато преминавам, пробивам ли някаква дупка през нещата? То може ли да ме последва през нея и да ме довърши от другата страна?“

Устата му се напълни с вкуса на развалени, мъртви гроздове. Той се задави, гърлото му се стегна и сякаш промени посоката. Ужасният вкус изпълни синусите и назалните му канали и той дълбоко простена. Чу воя на Елрой, който му се стори далечен, сякаш животното беше в единия край на тунела, а той, Джек, стремително падаше към другия. Този път наистина изпита чувството, че пада, и си помисли: „О, Боже мой, какво ще стане, ако наистина пренеса глупавото си аз върху някоя канара или високо в планината там отвъд?“

Държеше високо бутилката и раницата, отчаяно стискаше затворените си очи и чакаше да разбере какво ще стане — ще има ли животно-Елрой, или няма да има. Територии или забрава. А мисълта, която го бе преследвала през цялата нощ, отново доплува в ума му като танцуващо конче върху въртележка — Сребърната дама, а може би Ела Спийд. Той я улови, яхна я и се заспуска надолу в облака от вълшебен сок и ужасната му миризма, държеше я и чакаше следващото, което щеше да се случи, усещаше как дрехите се променят върху тялото му.

„Шест, да, когато всички бяхме на шест и никой не беше нещо друго и бяхме в Калифорния и кой надуваше онзи саксофон, татко, Декстър Гордън ли беше, или някой друг и какво имаше мама предвид, когато казваше, че живеем на финалната линия и къде, ооо, къде ходехте вие с чичо Морган, татко, о, татко, понякога той те гледаше, сякаш… сякаш… ооо, сякаш в главата си наистина има финална линия и зад очите му става земетресение и ти умираш в него, ооо, татко!“

Падаше, въртеше се, обръщаше се в средата на преддверието на ада, всред миризмата, обгърнала го досущ като морав облак, Джек Сойер, Джон Бенджамин Сойер, Джеки, Джеки…

„… беше на шест, когато това започна да се случва и кой надуваше саксофона, татко? Кой го надуваше, когато бях на шест, когато Джеки бе на шест, когато Джеки…“

„… беше на шест… когато това наистина започна, татко.“

Когато машините, които го носеха към Оутли и още по-нататък, всъщност започнаха да пухтят. Високо гърмеше саксофон. „На шест. Джеки беше на шест.“ Отначало вниманието му беше привлечено изцяло от играчката, която му подари баща му — смален модел на лондонско такси. Колата-играчка бе тежка като тухла и едно добро засилване по гладкия дървен под я изпращаше чак в срещуположния ъгъл на кантората. Късен следобед, първата половина на август, стегната нова количка, която се носи като танк по ивицата голи дъски зад канапето, задоволство и отпускане в хладния, подухващ от климатичната инсталация въздух… няма повече работа за вършене, няма телефонни разговори, които да не могат да изчакат следващия ден. Джек засилва тежката играчка-такси по пода и едва долавя трополенето на солидните каучукови гуми под солото на саксофона. Тежката черна кола удря един от краката на канапето, преобръща се и спира. Джек пълзи след нея, а чичо Морган се е наместил в едно от креслата от другата страна. Двамата възрастни кротко си пийват, скоро ще оставят чашите си, ще спрат плочата, ще изключат усилвателя и ще тръгнат надолу по стълбите към колите си.